Моята кауза е да възродим българското

Той рисува по 14-15 часа в денонощието. Приел е за своя кауза възраждане на българщината. И вече има зад гърба си 90 исторически платна, най-малките от които са метър на два. Картините на Васил Горанов възраждат знакови моменти от българската история – битката при Ахелой, боят при Дряновския манастир, победата на кораба “Дръзки”. Ярки, светли, величави, платната му изпълват всеки българин с гордост и го карат да се преклони пред героизма на дедите ни. Не могат да се видят в галериите. Защото, както самият Горанов казва за себе си, той е щастливец – платната му са продадени предварително. В ателието му са само тези, които рисува в момента. За да се видят в изложба, Горанов ги събира от колекционерите и родолюбците, които ги притежават.

– Г-н Горанов, кога творецът се обръща към историята и търси в нея вдъхновение и сюжети за творбите си?
– Още от най-ранна детска възраст, когато тепърва започвах да рисувам, разглеждах учебниците по история и по литература. Там имаше много красиви картини, нарисувани от големите художници – Димитър Гюдженов, Мърквичка, Васил Стоилов, Ярослав Вешин – хора, които са били съвременници на историята, която са рисували и са били вдъхновени от нея. Изключение е Гюдженов, който е получил през 20-те години от Министерството на просветата по онова време поръчка да нарисува част от българската история. Тези илюстрации определиха за мен образите от историята, образите на българските владетели, на величествените сражения, на големите победи, на българските войници. Сега, когато живеем в 21 век, във време, когато като че ли позабравихме кои сме, имаме нужда повече от всякога да се самоопределим дали сме българи или не. Имаме нужда да намерим своите ориентири във времето, в Европа и света като цяло.

– Кое определя българина като такъв?
– Много трудно е да се каже. Българинът винаги е бил силно изразен индивидуалист. Поне в новата история. Той винаги трудно е влизал колектив, трудно е съчетавал усилията си и е пречупвал егото си заради обща кауза. Ние нямаме проект като Кьолнската катедрала, която е строена 300 години. Ако приемем, че активната възраст на едно поколение е 30 години, това означава, че 10 поколения подред са строили Кьолнската катедрала. Това при нас няма как да се случи. При нас идват едните, започват да строят, градят, градят, градят 40-50 години и идват другите. Те развалят всичко до основи и почват да градят или отначало или нещо съвсем друго. Приемствеността, единоначалието, които имат други европейски народи, при нас липсва. Дали е генетична особеност или лошо стечение на обстоятелствата – заради географското положение на страната ни или заради трудните години под османско робство, не мога да определя. Но пък мога да кажа, че виждам плам в съвременния човек, виждам плам в очите на младите. И ако нашето време е предопределено от великите хора преди нас, то бъдещето зависи изцяло от нас и нашите дела. И от това, което ние ще оставим на младите.
Моята кауза, която приех преди време е да възродим българското.

– Казвате, че имаме нужда от ново Възраждане. В какво трябва да се изрази то?
– Светът се променя – виждаме го всички. Не е същият. Хората не искат да живеят по начина, по който са живели преди години. Управляващите също не могат вече да управляват света по начина, по който са го управлявали досега. Светът има нужда от нов Ренесанс. Всичко трябва да бъде обърнато към човека. Това са идеите на Ренесанса – на Леонардо, на Микеланджело, на Рафаело.

– Леонардо казва, че душата рисува чрез четката. Ако приемем, че неговото време е било времето на духа, 20 век е материалния век, сега отново трябва да се върнем към духовността, така ли?
– Да, разбира се, балансът е нарушен. Това е самата истина. Ако светът до момента е просъществувал на базата баланса между духа и материята, то в момента е завладян от материалното. Парите са основна мерна единица за всичко. Има неща, които не могат да се измерят с литър, метър, килограм, но с пари се мерят безпогрешно. Това е отвратително. Когато е нарушен духовният баланс, артистите и хората на изкуството са тези, които трябва да реагират адекватно. Когато казвам, че светът се нуждае от нов Ренесанс, а България – от ново Възраждане, имам предвид и друго. Проблемите на света са различни от нашите. Ние все още се учим как да си хвърляме боклука в кошчето. Стигнали сме до фазата отново да се захранваме с лъжичка като бебета в културно отношение. Дано това не е дълъг процес, надявам се да не бъде. Надявам се хората бързо да се събудят и да излязат от матрицата, която смазва духовния свят на България.

– Един от проблемите обаче е, че точно вие – хората на духа, на изкуството, мълчите. Стоите встрани. Защо?
– Това не е съвсем така. По-скоро няма интерес към хората на изкуството и към тези които казват истината. Публиката е ориентирана към риалити предавания, които са сдъвкани и по-лесно смилаеми. Като че ли всеки иска да се разтовари, гледайки литературно или художествено произведение. Аудиторията сякаш предпочита по-лежерния начин за възприятие на културата, не иска да се натовари. А посещението на културно събитие не е начин за разтоварване. Точно обратното – за натоварване. Общувайки с културата, човек се натоварва с мисловни процеси. Вижте киното – продукциите на Холивуд, вижте музикантите, всичко е направено за директно възприятие.

– И с колкото може по-малко мислене.
– Да . Интернет и телефонът допринасят допълнително за това обездушевяване.

– Разглеждайки платната Ви, ми прави впечатление, че обръщате внимание на събития и на сюжети, които безспорно са ключови, но сякаш остават в сянката на други, които по инерция сме свикнали да определяме като най-значими. Изобразявате тракийския цар Ременталк I, а не Терес и Севт Трети, Цар Освободител е представен чрез паметника пред парламента, ген. Гурко поздравява победилите опълченци, а не влиза триумфално в София. Защо?
– Иска ми се да направя един нов прочит на историята. Всичко онова, което е вече създадено, няма смисъл да се преповтаря. Големите художници от миналия век не са имали нашата информация днес, базираща се на исторически изследвания, археологически разкопки, на гравюри и хроники от Средновековието, например, които са открити в последните десетилетия. Всичко, което използвам в картините си го имаме като реквизит – мечове, щитове, така че да историческото събитие да изглежда по възможно най-автентичния начин. Обръщам внимание на малко показваните герои, на недооценените герои, защото човекът от 21 век има нужда от по-задълбочен прочит на историята. Същевременно той иска да я възприеме по директен начин – буквално за 2-3 минути, в едно платно.

– От къде черпите информация за картините си, за оръжията, униформите, битките?
– Работя с екип от художници историци. Един от тях е Александър Вучков. Той е завършил история и в същото време Художествената академия. Той прави скиците и възстановките на голяма част от историческите картини. Комуникирам с академиците от БАН – акад. Георги Марков, с най-големия специалист по история на Възраждането акад. Константин Косев, с акад. Антон Дончев. Всяко платно изисква много сериозна подготовка.

– Колко време Ви отнема едно историческо платно примерно метър на два?
– Поне 2 месеца и то сериозна работа, не по-малко от 12-13 часа на денонощие.

– Рисувате по едно платно, съсредоточавате се в него и когато го завършите преминавате към следващото или?
– Маслената боя съхне много бавно в годините. Пълното изсъхване на боята е 10 години. За да се положи следващия слой боя, платното трябва да съхне поне седмица – две. През този период скицирам и работя по други платна.

– Тоест живеете едновременно в няколко картини?
– Да, в няколко свята от различни периоди. В днешно време това е бизнес като всички останали и когато човек иска да е популярен, интересен и непрекъснато да е в крак с „модата” в изкуството, трябва да е гъвкав. Скачам от епоха в епоха. За да се случи това човек трябва да е както малко луд, така и да запази концентрация, за да завърши по най-добрия начин продукта. За да остави сериозно послание върху зрителя. Защото без значение коя картина колко време отнема, важно е само посланието, което тя носи и настроението, което създава в аудиторията. Ако погледнем назад във времето – картините на Ван Гог са рисувани за не повече от няколко часа. Днес обаче те все още носят посланията на епохата и времето в което е живял този велик художник. Пикасо пък още на 13 години е разбрал, че да рисува по класически начин вече не е интересно, защото преди него всички са рисували по този начин. Затова деформира формата на класическия образ. Психологията на онова време е много близка до нашето. Днешният човек отново е объркан, той пак търси своето развитие.

– Правите уроци по родолюбие сред ученици. Какви въпроси Ви задават и на какво Вие искате да ги научите?
– С акад. Георги Марков по програма ходихме в училища да изнасяме уроци преди 2 години. Изнесохме около десетина урока на тема: „Поуките от българската история”. На какво искам да науча децата…ще се върна към началото на разговора ни – кога човек се обръща към историята. Когато виждаш, че на въпроса кой е Васил Иванов Кунчев децата въобще не реагират и се чудят дали е от техния град или от съседния. Когато по телевизията виждаш, че „популярни” герои не знаят големи имена и събития от българската история, когато виждаш, че погледите на българите са отправени изцяло извън страната, когато започват да се срамуват, че са българи и да се отричат от род и родина. Това е времето, когато всички трябва да реагират, а хората на изкуството като по-интуитивни и по-сетивни би трябвало първи да създадат новия образ и да дадат нови ориентири, които хората да следват. Да възстановят баланса.

– След години незачитане на българщината, патриотизмът днес сякаш е на мода. Българската шевица е навсякъде – от рекламите на лютеница и наденица до логото на българското председателство на Съвета н ЕС. Къде е границата между патриотизъм и патриотарство?
– Аудиторията много добре успява да отсее едното от другото. Българският народ е интелигентен и проникновен. Той успява да различи кое е свързано с търговия и какво се прави за чистите кауза и цели с ясното съзнание, че е събуждане на нацията. За съжаление по някога тази вълна се използва за други цели. Умните неща обаче оцеляват във времето. Рано или късно всичко си идва на мястото.

– Портретите са другата Ви сила. Имате много знакови творби – на Лили Иванова, на Искра Радева. На политици имате ли?
– Рисувам портрети на достойни хора. Винаги съм се стремял да показвам високите авторитети, сериозните образци в живота. Това е причината да рисувам портрети на велики хора от съвремието. Лили Иванова е изключителен човек, изключителен професионалист, който винаги в кариерата си е вървял нагоре.

– Имало ли е случай да откажете да нарисувате човек? Идва някой с много пари, но…
– В това отношение имам изключителен късмет. Хората, които „потребяват” моето изкуство са хора от моята кръвна група, с които се разбираме с две думи, с които имаме общи възгледи и можем да говорим на различни теми, но посоката и амбицията ни съвпадат. Така че не ми се е налагало да отказвам или да правя компромиси със съвестта си. А и парите не са всичко.

– Печелите първия си конкурс на 4 години. Оттогава до днес кое е отличието, което ви е най-скъпо?
– Никога не съм се блазнел от награди. Хората с наградите не успяват толкова, колкото тези, които са убедени, че правят това, което трябва. Най-голямата награда е наградата на публиката. И когато тя успее да приеме енергията която създаваш и оставяш като послание и ти върне обратно същата енергия – това е най-голямата награда. Това ме блазни най-много.

– Коя е най-специалната за Вас картина.
– Няма такава – всяка една. Всяка отваря хоризонти за нови две.

– Ако трябва да нарисувате българския народ като обобщен образ как бихте го представили?
– Това, което правя, е българският народ. Той е във всеки един герой от моите картини. А и ползвам за тях модели от съвременниците си.

– Казват, че дяволът се крие на върха на четката. Как успявате да го опитомите, така че да се превърне в Бог?
– Оставям чисто техническата част, за която наистина е необходимо много, много време…

– По 14 часа на ден, както казахте..
– Много години по 14 часа на ден. Непрекъснатият конфликт между тъмната и светлата част, между Дявола и Бога, съществува, откакто съществува религията. В моите картини обаче позитивната страна води напред. Тя ми дава смисъл да развивам творчеството си. В моите картини Дяволът винаги е омаломощен, на края на силите си. Докато светлата страната е във вихъра на силите си и на славата си. В живота следвам позитивната страна. Оптимизмът, с който се събуждам всеки ден е водещ в моето творчество. Искам да предам този позитивизъм. Мисля че успявам и затова творбите ми толкова се харесват на публиката.

Източник: Стандарт

Facebook коментар
(Visited 1 times, 1 visits today)

Leave a Comment

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *