Изгубените деца на Европа в търсене на Свободата

        Още си спомням шума на виелицата, която ми пречеше да заспя, когато клонките на явора шибаха по заснежения покрив на отсрещната сграда. Сякаш ми напомняха шепота на майка ми, която се помина отдавна. Аз пристигнах в Стейтън Айланд, Ню Йорк, през една мразовита сутрин, имаше пак снежна виелица, сняг до кръста, вече не си спомням кой месец беше, преди много, много години. Паметта ми започна да изневерява.

Преди да тръгнат за Америка, Ангел и Илия погребаха баща си в замръзналата камениста земя на гробищата на с. Орешака, Троянско, точно в сърцето на Балкана, в подножието на връх Ботев. Беше снежна буря както сега. Двамата младежи често ходеха до Троянския манастир, който беше на 10 км. от селото им. Запалиха свещичка за помен на баща си в църквата, когато свещеникът им разкри тайната за килията на Васил Левски – Апостола на Свободата, който е отсядал често тук,  докато се е криел от турците. Майка им със сълзи на очи приготвяше торбичките на двамата си сина, които имаха няколко закърпени дрешки и по един изтъркан чифт цървули, като написа майчино писмо до двамата между дрехите им:

Където и да ви отнесе вятърът, скъпи мои, направете така, че да се чувствам горда с вас поне веднъж в живота си. Бъдете човечни! Бъдете добри! В България е робство. Виждате, че тук, в Балкана, няма поминък, баща ви го няма вече, как ще мога сама да изхраня вашите три по-малки сестри. Ти и брат ти Илия сте вече големи мъже. Той навърши 18, а ти едва забра 16, трябва сами да се оправяте с живота, да учите занаята за да си вадите хляба сами горе в Троян, или долу в долината. Тук живеем в планината, където турски крак не може да стъпи. За да бъдем свободни и да не ви вземат за еничари.

Колко такива люти зими минаха оттогава. Двамата братя, Ангел и Илия, след много трудности и провали, решиха да напуснат България, за да търсят късмета си на място, където най-после да могат да се установят там, където всички да се отнасят с тях нормално. Да работят това, което най-много обичат, да могат един ден да постигнат мечтите си. Въпреки че Балканът е заемал особено място в сърцата им, заради националноосвободителните борби и Възраждането на България, те решиха да търсят късмета си отвъд океана – след турските кланета на Априлското въстание, когато всички се разпиляха, където им очи видят: Влашко, Сръбско, на Запад,  даже и в Америка .

Чуха, че събират доброволци – работници на пристанището във Варна, някаква си немска компания беше организирала търсенето (при заплащане за пътуването) на евтина работа ръка за Ню Йорк, Америка. После ги превозваха чрез кораби от целия свят и ги събираха в гр. Хамбург, Германия. Други българи пътуваха до пристанищата в Южна Италия – Неапол или Константинопол, където всеки ден близо 4 000 души емигранти пътуваха за Америка. Имаше пътници от Русия, Полша, Румъния, България, Словакия, Чехия, Италия също много грузинци и евреи, които бягаха от турските кланета и руските погроми.

Индустриалните промени и политическите своеволия докараха Европа до задънена улица – голяма безработица и бедност. В царска Русия вземаха децата на крепостните селяни, за да попълват имперската руска армия. Катастрофалната картофена реколта в Ирландия водеше след себе си само мизерия и смърт. Както бедността в Италия и Южна Европа. Някои пътници имаха пари само да си купят билет, те отиваха на гурбет, за да спечелят, а другите, които също бяха бедни, виждаха Америка като единственото място на Надеждата, където можеха да построят своя бъдещ дом.

След около месец, блъскани от бурите в открит океан – в трета класа, само на рядка супа и кора хляб, след много трудни дни през водната бездна, най-накрая стигнахме до огромния нюйоркски залив. В далечината се очертаваше Статуята на Свободата.

Всичките пътнически кораби с емигранти спираха на остров “Елис ” – символът на американската емиграция. Първа класа ги провериха още на кораба, без никакви проблеми.

Господи какво е това Величие? Изглежда като небесен град. В сравнение с Варна дори, всичко тук изглежда толкова огромно, а ние сме така малки. Ще заплача от възторг! – прошепна Ангел. След като си взехме багажа от трета класа, ни наредиха в редица по двама и ни подкараха като стадо добитък .

Радостта ни беше кратка при гледката на долен Манхатън с небостъргачите, тъй като влязохме в голямата зала на емиграцията на остров “Елис“, там бяхме посрещнати от група униформени полицаи и лекари, които стояха под американския флаг. Те за секунди ни преглеждаха, разпитваха за документи, откъде сме и колко пари носим със себе си, после ни насочваха към другите гишета по-навътре. Мен и брат ми Илия ни разделиха в самото начало. Него му сложиха тебеширен знак на палтото. След като лекарят го прегледа, забеляза, че очите му бяха подути и зачервени, според мен това бе от дългите нощи плакане за майка в България и заради смъртта на татко. Лекарят извика към помощника си: “Трахома”. Като видях , че брат ми го взеха, аз почнах да викам срещу aмериканеца на български: „Спри , какво искаш от брат ми, оставете го на мира!” Бях шокиран от всички тези проверки, нищо не помня, но ако някой посегнеше на брат ми, тогава ми притъмняваше пред очите и бях готов да се бия за него. Притеснявах се много от американските полицаи, въпреки че те се стараеха да ни помагат, за да ускорят процеса на емиграцията, който траеше почти цял ден. Полицията в други страни си служеше с тирания и тормоз. Лекарите нямаха време за губене или обяснения, вън чакаха два кораба с емигранти от Европа, а залата беше претъпкана с объркани чуждоземци от целия свят, които идваха от дълго пътуване, бяха преминали през вратата на Америка в сянката на Паметника на Свободата преди толкова години. Разделяха всички семейства, на една страна жените, на друга мъжете, а децата крещяха ужасени. Караха жените и мъжете да се събличат голи до кръста  и ги набутваха в стаи за преглед . Една полякиня, която кашляше постоянно зад нас, плачейки, викаше:”Свята майко Божия, за каква ме смятат тези идиоти, какви са тези снимки на голо, аз съм вярваща и порядъчна жена!” . Обличайки се и тръшкайки вратата на кабинета с надпис. ” X – Ray” /Рентген /. Нали това бе Америка – страната на Свободата ?” Внезапно си спомних за турските изнасилвания и кланета в Троянския край според “Записките по българските въстания” от Захари Стоянов. “Господи, какво искаха от нас?”

Преводачката, г-жа Йовчева (жената на бащата на Североамериканската емиграция, г-н Илия Йовчев от Троян), превеждайки на български, извика към Илия:

Ти си болен и трябва да се връщаш откъдето си дошъл, не стой тук, трябва да те прегледат по- обстойно, може и да лежиш в инфекциозното отделение на болницата, докато оздравееш. Ако не, ще си ходиш обратно в България!

Аз стоях в голяма стая с останалите, които ги считаха за болни, с по-малки деца, някои от които търсеха майките си и плачеха, което бе ужас за милосърдните сестри, опитващи се да ги успокоят. Тук за първи път ни караха да се къпем в общата баня, всеки ден ни хранеха по три пъти.  Вече повече от шест месеца стояхме тук, не разбирах езика, но хората в отделението  се грижеха за нас, бяха много любезни, като винаги се усмихваха .

Зимата тук беше много люта и студена. Но вътре в болницата бе уютно и топло, деца си играеха и се гонеха около наредената новогодишна елха преди Коледа. Тук чухме първите американски песни. Ядохме първата американска храна. Никога не бяхме яли такива огромни пуйки за Празника на Благодарността. Всички получихме подаръци за Рождество. Често стоях пред изпотеното стъкло на прозореца потънал в мечти – от ляво виждах високите сгради на Ню Йорк, а от дясно силуета на Статуята на Свободата, забулена в утринната мъгла. Питаха ни дали познаваме някой в Ню Йорк Сити, който може да ни помогне евентуално в началото. Някога чух майка ми да разказва, че имаме роднини със същата фамилия (Илювски) в щатите – Канектикът, Масачузец или Ню Джърси. Кой знае къде. Но никой не познавахме в Ню Йорк. Моята мечта беше да отида там, в далечината, където беше долен Манхатън. Ако можех да летя, бях готов да отлитна още сега, ако можех да плувам, бих го направил веднага, но заради насрещното течение и студът беше невъзможно да се плува в реката Хъдсън. Много хора се опитваха, но до никъде не стигаха. Караулната лодка ги връщаше обратно. Никога не бях видял толкова много хора-емигранти на едно място, очакващи с отчаяние утрешния ден. Бежанци от толкова различни националности и езици от целия свят, чакащи своя ред да се качат на ферибота и да отидат в Манхатън, където се надяваха на едно начало в Новия континент. За съжаление, малка част от тях, които бяха много болни, ако не оздравееха, ги връщаха обратно в Европа, или откъдето бяха дошли. Но те също бяха част от Американската мечта.

Всички трябваше да минат медицинския преглед, до острова- Елис беше първата защитната преграда на Америка срещу инфекциите и болестите на света. Приятел-македонец разказваше, че остров на Елис, където се намираше болницата и емиграционното, самите те бяха направени от пръстта, изровена от тунелите на метрото на Манхатън. Потта на първите емигранти беше напоена там. Подготвяше се нова група от работоспособни чуждоземци като свежо подкрепление. Емигрантите от Европа изградиха метрото, сградите , мостовете … на Америка и Ню Йорк.

Днес рано сутринта съобщиха името ми и това на брат ми Илия. Него отдавна го бяха изписали от инфекциозното отделение и той се чувстваше много добре. Събраха ни в една голяма ритуална зала, където след официалната церемонията всички положихме клетва за вярност към Конституцията и американските закони, заклехме се пред американския флаг – да бъдем предани към САЩ, след което получихме официално своя първи американски паспорт и станахме натурализирани граждани на Америка. После ни инструктираха какво ще правим след обяд. Образувахме малка българска група от пет човека, един от тях имаше роднини, които живееха в Бруклин.

Друг, който се казваше Константин, беше заедно с 13 – годишния си племеник – Иван Атанасов от ямболското село Бояджик, които също бягаха от турските кланета в Ямболско. Останалите по-големи български групи трябваше да си купуват билети за железницата за вътрешните щати, като имената на някои техни градове те дори не можеха да произнесат –  казваха нещо като Питсбърг, Детроит, Индианаполис , Гранит Сити, Сейнт Луис или Чикаго, където вече имаше установени български общини. Имаше и много македонци, бягащи след Илинденското- преображенско въстание от Македония и Тракия. Вратата пред нас се отвори, най-накрая бяхме вече свободни, държахме в една ръка багажа си, а в другата най-ценното – нашето легално разрешение да живеем и работим в Ню Йорк и Америка. Фериботът ни чакаше, поредната група подкрепление от нови емигранти тръгна към островната марина, първо вървяхме, плахо и боязливо, после всички побягнахме в надпревара. След цялата суматоха седнахме всички по местата си. След 30 минути очаквахме да сме вече вкъщи, Бруклин, Ню Йорк Сити ни чакаше. Повече от дванайсет милиона емигранти са минали по този почетен път от „Елис Айлънд“ към Ню Йорк Сити и вътрешността на Щатите. Ангел погледна обратно на изток за сбогом към старата Европа и се прекръсти, прошепвайки: “Боже, намерихме ли вече Свободата?” Много от първите български емигранти бяха оставили всичко зад себе си, за да търсят един по-добър живот.

Повече от 50% oт американците днес могат да открият следи от своите предци, които са минали някога от “Елис Айлънд”  – Островът на надеждата и сълзите. Но след дълги страдания, най-после Америка ги осинови, за да стане тяхната втора майка…

П. С. Не след дълго на прапрадядото Иван Атанасов, същият този, който идва на 13 г. със своя вуйчо Константин от с. Бояджик , Ямболско, които някога дойдоха в Америка,  се ражда неговият праправнук Джон Винсент Атанасофф* (Винсент- Победителят) на 4 октомври, 1903 в гр. Хамилтън – щата Ню Йорк, който по-късно щеше да се счита за “Бащата на съвременния компютър” в бъдещата ера на световната електронна комуникация.

Бяха спасени част от гениите на Европа, те бяха в сигурни ръце.

* Джон Атанасов

Разказ

Автор: Кирил Кафозоф (kkafozoff@gmail.com)

Българи в чужбина изпратете ни вашето мнение, новина или лична история на chujdozemec@yahoo.com