Калоян Махлянов – Котоошу: Българин съм – и без документ

„Родителите ми не биха се преместили в Япония – погледнете този рай тук“, казва Калоян Махлянов, дошъл на почивка в родното село Джулюница. 

Калоян Махлянов е огромна знаменитост в Япония. В Джулюница – също. Като излезе на улицата в Токио – става митинг, у нас обаче може да заведе сина си на катерушките, без да предизвиква навалица – и ще го спрат само приятелите, с които е ходел да играе на реката като малък. Но не само спокойствието в това великотърновско село е причина шампионът по сумо да избере родното си място за почивка през лятото и да доведе съпругата си Асако и децата – Кирил (4 г.) и Мария (1 г.)

Освен на детските площадки, в Джулюница може да срещнете Котоошу в магазина или на пейката пред къщата на комшиите си, където сяда с майка си и нейните приятелки. Не говорят само за Япония, но покрай Калоян всички обичат тази далечна и толкова различна от България страна. Несъзнателно дори като че ли се кланят един на друг в негово присъствие, любезни като японци.

След среща с майка му и баща му – Цеца и Стефан – Калоян Махлянов се съгласи на интервю за „Площад Славейков“. Семейството ни покани в дома си – легендарно място за десетки японци, пристигали през годините да видят къде се е родил този човек-планина, станал герой в толкова консервативната им култура. По време на разговора с Калоян около нас се носеха птичи песни, както и кудкудякането на кокошките от двора. Котоошу говори с лек източнобългарски диалект, и интересно: без никаква следа от чуждестранно произношение.

Чист джулюнчанин

– Днес е Голяма Богородица, предполагам, че е голямо щастие за Вас да празнувате този християнски празник в дома си, а не в Япония. На такива празници не Ви ли тегли повече от обикновено към България?

– Прекрасно се чувствам в Джулюница. Хубаво ми е, когато се прибирам тук, но в началото носталгията беше по-силна, да. Особено първата година, докато се преживеят тия неща. Но животът ми вече е там. Там е жена ми, там са децата ми… И да ме тегли към България, просто… ми е трудно да се прибирам за празниците, три дни ми е пътят с полета. В Япония също ходя на църква, там има руски храмове. Ходя, когато имам възможност, защото работата ми е много напрегната и в повечето време съм извън Токио.

Сумо е част от японската национална религия шинто. Япония е страна с две религии – шинто и будизъм. Повечето японци са слабо религиозни, но спазват обичаите и на двете традиционни религии. 

– Наложи ли се, когато сключихте брак, Вие или съпругата Ви да смените религията си?

– Съпругата ми е будистка. Не сме променяли религиозните си убеждения.

–  Приключихте активната си спортна кариера, не мислите ли за връщане в България?

–  Засега не.

Влиза едно от децата на Калоян – Кирил. Детето казва нещо на японски. Котоошу му отвръща на български, предлага на сина си вода. А майката на Котоошу пита внучето дали иска бухтички, които е приготвила за закуска. Предлага и на нас.

– Можете ли да кажете за себе си, че сте станали в някаква степен японец след 13 години в Япония?

– Не. Човек никога не може да промени корените си. Не може нито националността да си смени, нито мисленето. Роден съм в България и винаги ще си остана българин.

– Чист джулюнчанин?

– Да, аз съм чист джулюнчанин. От Джулюница и от Велико Търново, където съм учил и израснал.

– Майка Ви разказа, че сте заживели във Велико Търново, когато сте започнал първи клас. Когато сте излизали да играете навън, окачвала е на врата Ви ключ за вкъщи и винаги сте се връщали без него…

– (усмихва се) Защото беше с ластик и го изтрелвах, за да видя докъде ще хвръкне. И все го губех.

– Като малък карали ли са Ви да работите в градината – Джулюница е прочута с градините си с домати?

– Никога не са ме карали да работя – приемах труда като нещо естествено, в реда нещата.

– А като си дойдете сега на село, не Ви ли идва отвътре да свършите нещо из градината?

– Не, най-много да откъсна един домат. Нямам време кога да се занимавам. Тук съм за пет дни – ако тръгна да работя в градината, ще ми мине почивката.

– Кой беше озеки във Вашия дом навремето? На кого тежеше най-много думата вкъщи?

„Озеки“ е вицешампион по сумо, това е вторият ранг в дисциплината. Първият ранг, велик шампион, е „йокодзуна“. Котоошу притежава и двете титли.

– (смее се) Майка ми. Когато се наложи, налага думата си със сила. Трима мъже сме в къщата, не й е било лесно.

 

Стефан и Цеца с младото семейство Калоян и Асако в Токио

Калоян има по-голям брат Нелко, който живее в Канада. И двамата имат по едно момче и момиче. Децата на Нелко често карат летните си ваканции в Джулюница и говорят перфектно български език. На Калоян са по-малки, разбират български, но отвръщат на баща си на японски. 

– На майка Ви ли й е било по-трудно с Вас, или на Вас – с нея?

– На майка ми, разбира се – все край печката, край пералнята… Баща ми е като дете, едно яйце не може да си изпържи.

Майка му: – Все ядат, ядат, ядат…

– Вие в Япония ли се научихте да готвите?

Калоян: – Не, тук се научих. Какво мога да готвя ли? Всичко, каквото ми се яде.

Майка му: – Всичко готви. Бях веднъж в болницата, той направил две торти – едната я изядоха децата, а втората направи за нас с баща му.

Калоян: – Като е лятна ваканция – на село яйца колкото искаш, има мляко от кравите. И си правим торти. Като малък мислех да ставам готвач. Готвя всичко, нямам коронно ястие. Стига да ми се яде – правя го с желание. Рецептите бяха от комшийките, гледах как го правят.

Дворът на Калоян Махлянов в Джулюница е пълен с кафези с пойни птици, има – разбира се – и кокошки. Страстта към птиците е на баща му, Стефан. По време на интервюто Калоян извади от клетката малко пиленце, за да му се порадват децата му.

 

В дома на Махлянови в Джулюница обичат птиците.

– Съпругата Ви как приема българските ястия?

– Понякога ме изненадва – приготвила е мусака, пълнени чушки… В интернет всичко си пише вече, всичко.

– Пълнени чушки в Япония?

– Да, само че там няма големи чушки, а камби.

– Какъв бе сблъсъкът на култури у вас в Япония – примерно когато за първи път опитахте сурова риба?

– Сурова риба в началото ядяха началниците в школата, после средните и накрая най-низшите. За мен нищо не оставаше. Каква сурова риба? Всичко хубаво се изяжда – аз нямах възможността да я опитам. Не е оставало за мен. Първата година бях на ориз и супи.

Сумо е силно йерархичен спорт: старите треньори са бивши състезатели, гледани от младите спортисти като господари. 

Майка му: – Като отиде в Япония, започна да сваля килограми. Отслабна от стреса.

Калоян: – Докато се наглася, за една седмица свалих десет килограма. Като пристигнах, бях 125 кг, след една седмица паднах на 115 кг, без диета. По-късно вече бях между 150 и 160 кг.

 Тежаха ли Ви килограмите?

– Не.

– Един ден, като остареете и стигнете отново килограмите на предишния Котоошу…

– Не, не, никога! Няма смисъл, само ще се разболея – от диабет или друго. В България, не знам защо, всички като станат на години ядат много, пият, спят, напълняват, разболяват се и затова живеят докъм 50-60 години. Погледнете некролозите – рядко ще видите човек на 70. Няма по на 90 и 100 години.

В Япония професионалистите в сумо също имат къс живот. Здравословните им проблеми идват от страхотните количества храна, които се налага да поглъщат, за да поддържат високи килограми.

– Смятате, че заради храната в България дълголетниците са рядкост – за разлика от Япония?

– Разбира се – заради количеството и заради качеството на храната.

– Трябва да се признае, че в Джулюница качеството на храната е превъзходно!

– Тук е друго. Какво ми разправят там, в София, за био храни… Елате на село – домати, картофи – всичко от градината е био.. Спокоен живот, чист въздух, ей това ти трябва. На село е много хубаво, но е зле платено. Ако беше добре платено, човек нямаше да произведе двайсет корена домати, а двайсет хиляди. Джулюнският домат е най-хубавото нещо.

– В Япония не Ви ли се е искало да си направите градина с домати?

 (смее се) По-евтино ще ми бъде да ми ги докарат със самолет от България. Как да си направя в Токио градина… Живея в блок, на 40-ия етаж. Няма къде.

В Япония решиха преди мен, че ще ставам сумист

– От баща Ви ли идва физическата сила, която притежавате?

– Физическата сила е наследство и по бащина, и по майчина линия. Въпрос на ДНК. Но само донякъде. След това трябва да си старателен, да работиш, да не търсиш кусури, а да се стремиш да ги надмогваш. В България много често другите те дърпат надолу и ти гледат в паницата. Те не мислят: „Ей, виж го този – работи, трудолюбив е, дай да направим нещо да го настигнем, да го надминем“. А само гледат да го дръпнат назад. Завистта е голяма. А в японската култура е друго.

 

Семейство Махлянови в Япония

– Най-лошото място в България е интернет – четете ли коментарите по Ваш адрес?

– Не чета нищо в интернет. А в списанията как може да пишат за мен, като не ме познават?! Нито са ме виждали, нито аз съм ги виждал, не ме знаят какъв съм, а пускат интервюта с мен! Кога са правени тия интервюта? Питал ли ме е някой нещо? Ей това най ме е яд. Пишат измислици. Текст – свободно съчинение.

– Търсили ли сте тези хора, да ги попитате защо го правят?

– Не, не ми се занимава. Не ме и ядосват, аз съм вече над тях.

Калоян разказва как е попаднал в сумото. Първоначално започнал в залата за борба в клуб „Етър“ във Велико Търново. Борба свободен стил. Спечелил първото си общинско състезание и желанието да продължи дошло у него само – независимо от липсата на елементарни условия. В залата нямало топла вода и отопление през зимата – налагало се да вдига тежести с ръкавици, за да не залепват ръцете му за щангите, („навън е минус 20, вътре – минус 10 градуса“). Но това не го отказало. По-късно, когато станал студент в Национална спортна академия, решил да се пробва в сумото – в една и съща зала били тренировките заедно с борбата. Привлекли го правилата – няма категории, няма възрастови групи, не винаги по-силният побеждава. Когато спечелил първия си медал на международен турнир, го забелязали от Япония и му предложили да отиде на 10-дневен лагер – да види как се борят професионалистите в страната на изгряващото слънце.

– Как взехте решението да останете в Япония, като професионален сумист?

– Излъгаха ме. Отидох там и ми казаха, че ще ставам сумист. И името ми вече бяха измислили.

Майка му отбелязва, че дотогава двамата с бащата на Калоян не са и чували за съществуането на този спорт. 

Как сме се разбрали – аз с моя развален английски и те с техния развален английски – не знам. Не приех веднага, размишлявах. Дойдох си в България, обясних на родителите – майка ми не беше много съгласна, защото искаше да продължа висшето си образование. Трябваше да си прекъсна следването… И сега продължавам образованието си, но в Япония. Уча за треньор по сумо, четвърти курс съм – след половин година завършвам. Японският ми не е като майчин език, но се справям. Състудентите ми непрекъснато искат да се снимат с мен – казват, че били фенове на майка ми, на баща ми, на баба ми (смее се)…  Гледам ги като хлапета, защото са по на 20 години.

Източник: zarata

Facebook коментар