Западна Европа през погледа на един млад българин, живеещ в Брюксел

Димитър Милчев е магистър по „Европейска интеграция и развитие“ от Института за европейски науки в Брюксел. Завършил е „Политология“ във Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и НГДЕК „Константин-Кирил Философ“. Свързан е с брюкселския тинк-танк “Global Relations Forum” и с Института за политика и устойчиво развитие 21, където е младши анализатор и сътрудник.

Западна Европа е единственото място, където историята като че ли е свършила (не по начина на Франсис Фукуяма, разбира се). Постмодерният либерален човек е непрекъснато подканван да отрича миналото си, да критикува цивилизацията си, да се самоненавижда за кръстоносните походи, колониализма или световните войни. Почти навсякъде в западните образователни системи текат процеси на редактиране на националната памет в съзвучие с модерните политико-коректни клишета. Чувството за историческа вина и дългът за споделяне на богатството с „гръмогласните малцинства“ не само че се възпитават сред новите поколения западноевропейци, но и явно прозират в политическите курсове на западните лидери.Себекритиката и културата на задължителното “pardon” обаче са добродетели само при положение, че и останалият свят мисли като теб. В противен случай те се превръщат в недостатъци. Никъде няма да видиш чувството за себеомраза заради историческите грехове у турци, руснаци или американци; дори в Япония се преосмисли дългогодишната идеология на пацифизъм, за да се отговори на модерните заплахи за сигурността.

1297722768876_ORIGINALМеждувременно западноевропейските общества не са аскетични по своя характер. Хедонистичната наслада от материалните блага, дребните цели на късите почивни дни и модата да сменяш каузите си през ден задушават чувството за духовна удовлетвореност на душата. Постмодерният либерален човек спазва стриктно конвенциите на модата, отхвърляйки традициите си.Проявяването на всяка форма на консервативност е грях, който според него пречи на развитието на социума.

abvil-5Двете доминиращи църкви на католици и протестанти са изтласкани дълбоко в частния живот на индивида и рядко попадат в полезрението на държавните дела. Ницше отдавна е „убил“ западните богове, оставяйки хората сами на себе си.Последвалите десакрализация и атеизъм достигат до несъразмерни мащаби. От разрушаването на църквите-паметници „Свети Жак“ в Абвил (на снимката) и „Свети Петър“ в Жесте*, през предложението на ректора наГолямата джамия в Париж Далил Бубакьор празните готически катедрали да се превърнат в джамии, до построяването на писоари на външната стена на катедралата „Света Катерина“ – една от най-големите в Брюксел, за да се разреши, видиш ли, проблемът с липсата на обществени тоалетни в идеалния център на белгийската столица. Претенциите за уважение към местната култура и традиции, когато такива въобще се повдигат, биват подривани от собствената несигурност в тях. Да си в Рим и да се държиш като римляните става невъзможно, когато римляните ги няма, за да напомнят за себе си. Затова и интеграционните процеси станаха на практика невъзможни тук.

2016-04-12_001509

Писоарите на външната стена на катедралния паметник „Света Катерина“ в сърцето на Брюксел

 

И докато тези явления се считат за естествени, постмодерността извън западна Европа представлява нещо съвсем различно. През последните десет години мощта на традицията се завърна с пълна сила. Особено религиозната традиция. Възраждането на исляма в Близкия Изток днес се пренесе сред неинтегрираните мюсюлмански малцинства в сърцето на Запада, изпълвайки вакуума, оставен от умиращите западните ценности и култура. Младите мюсюлмани целенасочено са възпитавани в семейството, на улицата или в джамията да презират слабостта на местните цивилизации. Те са малийци, мароканци или алжирци, но не и белгийци, французи или англичани. В резултат на това се образуваха така наречените „no-go zones” във всички по-големи западноевропейски градове – огромни неинтегрирани гета, където върховенството на демократичния закон е заменено от местното право или Шариат.

И, ако все още някой отказва да повярва в това, го съветвам да си направи една кратка разходка из брюкселския квартал Моленбек. Атентатите в Лондон, Мадрид, Париж и тук в Брюксел са символ на сблъска на два коренно различни свята. И ако ви кажат, че терористичните бомби не правят разлика между цивилизационната принадлежност на хората, помислете отново къде се случиха последните атентатите. Защо бяха избрани летището пред чек-ин гишето за САЩ и метрото на път за работа към европейските институции, а не огромният арабски неделен пазар „Миди“?

brkinge

Лондон

 

В този дух надигат глава нови авторитарни течения и ултра-десни групировки, поставящи под въпрос бъдещото на класическата либерална демокрация. Междувременно в глобален контекст, руският реваншизъм стремително набира сила, опитвайки се да заеме загубените позиции след края на Студената война, докато САЩ преосмисли ролята си на жандарм на Стария континент и извърши прословутото „обръщане към Азия“, оставяйки Европа сама да се справя с проблемите си.

Тук се питам дали старият Запад някога ще се върне? Онзи запад на кръвожадните мъже и силните им жени, чието мъжество и доблест са калявани от мрачния и сив живот на Галия, Лотарингия, Саксония, Фризия. Западът, който се изкъпа в кръвта на 30-годишната и 100-годишната война, за да се пречисти и цивилизова. Западът, който воюва заради Бог, който спечели всичко и загуби всичко по волята на Бог, за да разбере, че Бог е любов, а не война. Западът на Робер Жискар, Жана д’Арк, Годфроа дьо Буйон, Ричард Лъвското сърце, Фридрих Червената брада и Наполеон. Западът, който накара Гроте Пиер да зареже спокойния селски живот и да поеме в ръце двуметровия си меч и колосалния шлем, за да отмъсти любовта си. Западът, който издигна тези чутовни катедрали – сега просто хладни музеи без пропуск. Това е Западът, който спечели уважението ми като дете и който ме кара да влизам във всеки негов музей. Западът, който днес непрекъснато бяга от себе си и към който българското битие все гледа, ала не може да види, защото той все повече се отдалечава.

Juliusz_Kossak_Sobieski_pod_Wiedniem

Собиески при Виена, худ. Юлиуш Косак. Битката при Виена на 11-12 септември 1683 г. Полският крал Ян III Собиески е командващ обединените полско-австрийско-германски сили срещу османската армия под командването на великия везир Кара Мустафа паша.

*Абвил и Жесте са градове във Франция, станали популярни с разрушаването на местните храм-паметнци през 2013.

Източник: Memoria de futuro

Facebook коментар
(Visited 1 times, 1 visits today)

Leave a Comment

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *