Страховете на англичаните и самочувствието на българите

3553

Hаскоро отново се разчу, че британците ще сложат още един ред тухли на стената, която отделя българина от британския трудов пазар. Не ни стига, че холандците не ни пускат в Шенген, сега няма да можем и да работим в Англия. Полека-лека съвсем ще ни изхвърлят от Европа, току-виж и визи ни въвели (както плахо предположи една моя приятелка, с която пътувах оня ден от София за Лондон).

Зад тези страхове стоят тривиални вътрешно-политически жестове във Великобритания. Правителството губи и без това не много високата си популярност, икономиката още не може да се възстанови, безработицата е висока, данъчните събирания – недостатъчни.

Освен това в момента британските консерватори управляват в коалиция, нещо, което не се е случвало от Втората световна война насам. Това ще рече, че управляващата партия е в слаба позиция. Популярността пък на харизматичния и ексцентричен кмет на Лондон, Борис Джонсън, засенчва все повече не особено вдъхновяващия министър-председател Дейвид Камерън.

Камерън на своя ред трябва да покаже мъжество и решителност пред по-традиционното крило на консерваторите. Това от своя страна ще рече, че той пак трябва да повиши глас на европейската интеграция. История, позната във всяка страна в Европа, включителни и в България.

На този фон какво по-логично от това вътрешният министър да каже няколко думи за това как ще затегне границата за чужда работна ръка. И да обяви план за това как ще върне 130 мерки от сферата на сигурността от ЕС обратно в британски ръце. А министър-председателят да заяви по типичния си неясен начин, че балансът на властите между Великобритания и ЕС трябва да се промени.

Това е, което в груби линии става в последните няколко седмици във Великобритания. И което у нас се интерпретира като заплаха, насочена към работливите българи (предизвикана най-вероятно от несъществуващото нашествие на български цигани на Острова).

Откак ЕС включи десет източноевропейски страни в клуба, все се намира някой, който да каже, че източноевропейците ще залеят богатия Запад, ще вземат работните места, ще се лекуват на гърба на данъкоплатеца и ще изсмукват помощи за безработни. В тази приказка има известно основание. Но в нея има и две съществени грешки. Първо, новите членки са и нов, макар и беден, пазар, те осигуряват приток на компетентна и по-евтина работна ръка, както и привлекателни възможности за изнасяне на производства в близки територии с по-ниски разходи. Имиграцията на работливи хора е добра новина за икономиката, както и за цените и качеството на услугите.

Тя има и образователен ефект и от двете страни на границата.

Второ, и не така очевидно, е, че който българин иска да замине за Великобритания, може да го направи. Не само това, но голямата вълна български имигранти замина още преди България дори да е станала член на Европейския съюз. На практика всеки, който си е наумил да работи във Великобритания, е успял да го направи, или през фирми, които го искат, или чрез статут на едноличен търговец (self-employed). Тези, които не са го направили, най-вероятно не са били сериозно решени да го направят.

 

Затова и решението на Франция да удвои броя на професиите, достъпни за българи, няма да отприщи вълна от фризьори, лекари и учители,  които ще тръгнат от Троян и Берковица за Лион и Страсбург. Европа е достатъчно отворена, а вътрешните й прегради са по-скоро допълнитени бюрократични затруднения, които в крайна сметка всеки би могъл да преодолее. Единственото, което френското (хубаво) решение и английското (лошо) намерение обслужват, са вътрешнополитически притеснения. И, разбира се, тормозят крехкото национално самочувствие на българина.

Чудя се, дали има някой, който би казал: „Аз искам да работя в Англия, мога да работя в Англия и ми стиска да замина, но тия гадове на границата не ме пуснаха и ми провалиха живота“. Има ли някой, който седи в Търново или в Сандански, защото някой го е спрял да работи в Англия?

Онова, което задържа хората там, където са, е нерешителността, страхът. Онези, които могат да го преодолеят, заминават. Идеята, че животът ми се провали заради другите, е класически сюжет, който открай време служи за оправдание на нерешителния. Шенген, както и британските ограничения и френската либерализация на трудовия пазар са много важни жестове.

Но те са жестове, не и сериозни практически прегради. Те са важни за чувството за равенство. Българинът е напълно прав да се гневи за това, че старите членове на ЕС разиграват България. Но този гняв е свързан единствено с чувството за достойнство, не и с някаква реална преграда.

Автор: Юлиан Попов

Източник: glasutnamladitehora.wordpress.com

Изпратете ни вашата история в чужбина

Пишете на електронната ни поща: chujdozemec@yahoo.com

Facebook коментар
loading...

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР