Българката спасила Метрополитън Опера

„Българино, знай своя род…“ са думи на Паисий Хилендарски, които едва ли някога ще бъдат забравени. Но до колко всъщност знаем своите корени и помним българите, които са изградили славната ни история и са популяризирали нашата малка страна по големия свят? Разбира се, Левски, Ботев, Вазов, Хилендарски, Врачански и още редица велики имена, достойно заслужили мястото си в учебната програма, винаги ще се помнят, но има и други, които заслужават нашето внимание и място в съзнанието ни.

Една такава личност е легендарната Люба Величкова. Това е жена надарена с невероятен талант, накарала американци, австрийци и англичани да се поклонят пред нейната дарба, да викат името й докато гърлата им пресъхнат и да я аплодират неуморно изправени на крака. През живота си тя е натрупала немалко почитатели, сред които е дори самият Рихард Щраус, но и врагове, като знаменитата Мария Калас.
Люба Величкова, по-известна Като Люба Велич, е родена на 10 юли 1913 година в село Борисово (или днешно Славяново) , Поповско. Тя се ражда на полето, по време на жътва, като майка й сама прерязва пъпната й връв със жътварския сърп. В началото съдбата на малкото момиче изглежда предначертана, подобно на семейството си ще върви по отъпкания коловоз и ще се занимава със селскостопанска работа. Така Люба се научава как да жъне и копае, да дои овце и крави… Но животът има различни планове за селското момиче, които не включват полетата и нивите. Докато изпълнява съвестно всички свои задължения, Люба неизменно пее, ако човек трябва да съди по бъдещите й успехи, би си помислил, че тя най-вероятно се е научила да пее много преди дори да проговори. Именно тази й дарба я отвежда в Шуменската гимназия, където всъщност  са първите й уроци по пеене и паралелно започва да изучава свирене на цигулка.
Историята твърди, че на един от училищните концерти по онова време, я чува композиторът и педагог Георги Златев-Черкин, който остава абсолютно запленен от гласа й. Веднага й предлага да започне уроци при него. Така Люба се озовава в столицата и не след дълго става и хористка в тогавашната Софийска опера. Огромният потенциал на Величкова не може да остане незабелязан и да се развива единствено на териториите на нашата страна, затова Златев, като австрийски възпитаник, я изпраща да учи във Виена при неговия професор Лирхамер. И момичето от село Борисово се озовава в още по-голяма и бляскава столица, посещавайки тамошната музикална консерватория.
Люба произлиза от бедно работническо семейство и финансовото й положение е оскъдно. Професорът обаче толкова харесва гласа й, че приема девойката за своя ученичка напълно безплатно, нещо повече, всяка седмица й дава по пет шилинга.  За да пести пари българката всеки ден извървява разстоянието между квартирата и Консерваторията пеш, което в двете посоки е 16 километра, което тя минава със скъсани обувки. Често е била недохранена и дори е припадала от глад по време на урок. Въпреки всичко забележително е постижението, че успява да завърши образованието си само за две години, вместо за предвидените шест.
След дипломирането си през 1937г. вече е ангажирана от операта в Грац, където прекарва три години, а след това започва да жъне успехи и по сцените на Мюнхен, Берлин, Дрезден и Хамбург. Понеже българската фамилия е прекалено трудна за произнасяне от чужденците, Люба я променя на Велич. В тази част от живота си сключва и първия си брак с известния драматичен актьор, най-добрия Хамлет за времето си – Фред Шроер. За жалост съвместния им живот не трае дълго. След като се прибира по-рано в австрийската столица, заради отменен спектакъл, понеже е избухнала Втората световна война, заварва съпруга си с друг мъж в леглото. Всъщност този край на взаимоотношенията им е бил глътка свеж въздух нашенката, защото Шроер и без това се е държал ужасно с нея, карайки я да му слугува и угажда на всички капризи.

През 1944 г. великият композитор Рихард  Щраус празнува своя 80-ти юбилей. Тогава оперната дирекция на Щаатсопер кани българката да изиграе главната роля в „Саломе“. На репетициите и премиерата присъства и Щраус, който остава искрено очарован и възхитен от таланта и сценичното присъствие на певицата. След спектакъла Щраус казва на Люба думите, които завладяват цялата австрийска преса:

„Не знаех, че музиката ми е толкова хубава! Вие ми показахте това чрез своя глас. Ако Орфей е бил гениален певец магьосник, то вие сте неговата дъщеря!“

От този момент насетне кариерата на нашенката тръгва главоломно нагоре и я изстрелва сред самите звезди. Всяка нейна роля е абсолютен триумф – от Аида, до Тоска. Тя е първи сопран във виенската Щаатсопер, а скоро покорява и Ковънт Гардън в Лондон, където гостува именно със „Саломе“. Британската столица не помни подобна сензация. Тогава оперната прима е извикана на бис цели 30 пъти. Говори се, че когато в първото представление Люба целува кървящата глава на Йоан Кръстител, публиката е зашеметена, дори са изнасяли от залата припаднали зрители. Научили урока си, британците поставят линейка пред вратите на Ковънт Гардън.

В края на 40-те тя вече е член и на Метрополитън, където прекарва пет години, в които американската публика я носи на ръце. Напуснала опожарената от бомбардировки Виена, в Ню Йорк тя поставя цели девет спектакъла, сред които са „Прилепът“, „Аида“, „Тоска“ и „Бохеми“. В историята остава танцът й на седемте воала, с който в „Саломе“ героинята й съблазнява Игор. Когато маха и последния воал от тялото си присъстващите са напълно екзалтирани, смятайки че Люба е останала гола на сцената, макар че тя е облечена с трико в телесен цвят.

Присъствието на Велич в Метрополитън, по онова време се счита за истинско спасяване на операта, която е в момент на криза. Президентите Труман и Айзенхауер дават бляскави приеми в чест на нашата прима. И точно тогава се случва един от най-големите скандали в живота на българката… Докато тя е на върха на славата, има още една певица бленуваща за Метрополитън и то не коя да е, а прочутата Мария Калас. Конкурентното сопрано дори завежда дело срещу българката.

До там се стига понеже интендантът на Метрополитън чува изпълнение на Мария Калас в Сан Франциско и пуска телеграма до директора на операта в Ню Йорк, с въпрос дали да ангажира разкошната певица. Отговорът е, че ако е по-добра от Велич може веднага да подпише договор с нея, но последвалата телеграма гласи, че Люба е по-добра от Калас. Тогава Мария завежда дело срещу нашенката, с казус: „Кой е по-велик?“. Съдът в Ню Йорк обаче отсъжда, че Велич е по-добрата от двете и тогава разгромената Калас заминава с подвита опашка за Европа, където започва всъщност започва да гради голямата си кариера.

В средата на 50-те години Люба отново е във Виена продължавайки работата си в Щаатсопер. Но скоро се отказва от кариерата си, защото иска да бъде запомнена докато все още е на върха на славата. По онова време е 49-годишна.
Тъкмо приключила със сцената тя сключва повторно брак, изумявайки виенските си почитатели, понеже съпругът й е пътен полицай. Велич се влюбва в него не само заради красотата и мъжествеността му, но и понеже й помага в труден момент. Оперната прима имала слабост към високите скорости и често шофирала доста лудо и именно заради това попада в автомобилна катастрофа. За щастие не е пострадала сериозно, но под влиянието на стреса от инцидента тя си въобразява, че е изгубила завинаги гласа си и иска да посегне на собствения си живот. Пътния полицай, който е наблизо, се притича на помощ на жената и успява да я успокои, а и без да подозира е пленил сърцето й. Следва брак, които издържа седем години, но моделът от първия се повтаря отново. Накрая се оказва, че мъжът е бил с нея само заради известността и парите й, а разводът идва когато Велич хваща съпруга си да й изневерява със слугинята от сръбски произход.

Междувременно тя се фокусира върху друга кариера. Превръща се в кинозвезда, като оставя зад гърба си 75 филма и 47 телевизионни сериали. Снима се в австрийски, френски, немски и испански продукции. Все пак се връща и към операта, като пее до 68-годишнината си, в опера писана от композиторът Франц Шмит специално за нея. Дори главната героиня в спектакъла се казва Саломе.

Познатите на Люба казват, че през целия си живот, макар и далеч от родината тя много е обичала България и я носила със себе си навсякъде. Често се е и прибирала, посещавайки майка си. При една от визитите си дори е взела корени здравец, които да посади във виенската гора.

Луба умира на 1-ви септември 1996 година във Виена, но днес, 21 години по-късно , тя остава величина и мярка към която се стремят всички оперни изпълнители. Световните радиостанции и сега продължават да въртят нейни записи, защото както се пише в Кратък оксфордски речник: „Люба Велич е певица, която няма да се забрави лесно!“

Стелиян Стоименов
в. „България СЕГА“

Източник: България сега

Facebook коментар