Изморих се да съм емигрант

– Какво те свързва с Монтана?
– С Монтана ме свързват моите корени, това е градът на моите деди, родители… Родена съм в Монтана, завърших там средното си образование и след това работих две години.
– Кого или какво имаш тук?
– В Монтана живее моята сестра и семейството й, имам и други роднини, недвижими имоти и все по-малко приятели… Защото хората се разпръснаха по всички краища на света и каквото най-много имам са незабравимите спомени от детските ми безгрижни години и от тийнейджърските, които са за цял живот.
– С какво се занимаваше, преди да заминеш?
– Завърших в Медицинска академия – София за медицинска сестра, после ми предложиха място в реанимационния сектор на болница “Света Екатерина”. Там работих две години и от там заминах за Испания.
– Кога напусна България?
– На 7 март 2001 година.
– Защо?
– Заминаването ми беше по лични причини, не по политически или защото не съм имала работа или пари. Имам братовчеди в Мадрид. Когато планирах заминаването си смятах, че ще е за една или две години.
– Преодоля ли тъгата по родината си и ако да – колко трудно ти беше?
– Когато човек си смени местонахождението дали било от град на град или от държава на държава, – в началото има с толкова много препятствия да се сблъска, толкова много неща да научи, с толкова много неща да СВИКНЕ и да промени в себе си, че просто не си дава сметка дали му липсва Родината или не. Ако му липсва някой, това са най-близките му хора… особено когато не говориш езика на държавата, в която отиваш. Така че в първите една или две години трудно може да се говори за тъга по Родината. Тъгата идва после, когато се установиш, когато си дадеш сметка, че камъкът си тежи на мястото, когато си дадеш сметка колко си далече от корените си и че колкото и добре да живееш, кръвта вода не става. Тъгата никога не се преодолява, тя е все по-голяма и по-тежка!
– Колко бързо се адаптира и намери работа?
– За двете седмици при роднини в Мадрид ми се струваше невъзможно да се адаптирам лесно, а и изгледите за работа бяха отчайващи. Затова заминах за Палма де Майорка. Там понеже е курортна зона, нещата навремето бяха по-лесни, а и нямаше толкова емигранти както днес, така че за няколко месеца се адаптирах.
– Какво всъщност правиш там?
– Започнах работа, като гледах две малки деца, което много ми помогна в напредъка с испанския език. В същото време придвижвах документите си за легализация на дипломата ми за медицинска сестра, след което започнах работа като медицинска сестра и работя по професията си и до днес.
– Щастлива ли си с това, което правиш – там, където си?
Щастлива съм, защото това е моята професия както в Испания, така и в България и в която и да е точка на света. Щастлива съм да съм част от системата на здравеопазването тук. В Испания нещата така са подредени, че във всички болници, дори и в държавните, има от всичко в изобилие. Дори е по-голям престиж да имаш постоянно работно място в държавната система, отколкото в частната, в държавната и заплатите са по-добри. Щастлива съм от стандарта на живот, който мога да си позволя да поддържам, а и защото съм реализирана в професионален план. Синът ми учи в прекрасен частен английски колеж, говори перфектно пет езика и е много добър ученик.
– Покриваш ли абсолютно всичките си нужди – включително за развлечения и пътувания и ако не – помага ли ти някой?
– Това, което съм постигнала за 11 години в Майорка, в България може би цял живот нямаше да мога да постигна. Покривам си разходите, но искам да подчертая, че всичко е постигнато с много труд и безкрайни часове на дежурства след дежурства, защото тук можеш да работиш на два пълни работни договора. Остават ми пари и за пътешествия, ходим веднъж годишно (със сина си и майка си – б. р.) на почивка в Европа. Отвреме-навреме отскачам сама до Англия, при племенницата ми.
– Ако работеше това в България колко смяташ, че би печелила?
– Нямам представа колко получава една сестра в БГ, но само като си спомня отношението към пациентите от страна на целия медицински персонал… Здравеопазването в България за съжаление е мизерно, безскрупулно и безчовечно. Не мисля да се върна в България и да работя като сестра, защото съм потресена от колегите си там.
– Колко често се прибираш? Кога последно беше това?
– Истината е, че ако няма нещо спешно, което ме задължава да се прибера, предпочитам да прекарам една седмица някъде из Европа, отколкото в Родината, защото когато тръгвам към България отивам с илюзия, а като се връщам, се връщам с мъка, като гледам как народа е стигнал до просешка тояга. В Монтана вървя по улиците и не познавам вече никой, всеки се спасява накъдето му видят очите. Но в последните 3-4 години се прибирах всяка година.
– Когато си тук, чувстваш ли се забравена или като чужденец?
– Забравена не, защото всички, с които се срещам, се радват да ме видят и не са ме забравили. Не се чувствам и като чужденец, защото много малко неща са се променили и всичко ми е познато. Като чужденец би се чувствал може би моят син, той е свързан само с роднините, които му остават в България.
– Интересуваш ли се какво се случва в града и страната ни и ако да – как най-често научаваш новините (близки, сайтове, интернет-издания на вестници, телевизии, друго)?
– Разбира се, и то много. За града научавам най-вече от сестра ми. Имаме българска телевизия и гледаме новините с голям интерес.
– Колко често се срещаш с приятели или познати от България? Какво правите заедно?
– В Майорка почти не се срещам с българи, защото нямам време, пък и българинът – поне тук, е страшно озлобен. Преди имах контакти, но всеки гледа как да прецака другия или как да се облагодетелства, така че поддържам връзка с приятели от други националности – испанци, англичани, канадци…
– Българите около теб как се справят като цяло успешно ли се интегрират, добре ли живеят?
– По мои лични наблюдения малко хора могат да се похвалят, че работят по професията си. Повечето жени чистят къщи, а мъжете са в строителството, но световната криза, която удари Испания доста тежко, в тези сектори много от хората останаха без работа, много се върнаха, а други останаха в очакване за по-добри времена.
– Каква е първата най-голяма разлика, когато сравняваш България и страната, в която се намираш?
– Най-голямата разлика е, че в Испания също има политици, които крадат, но винаги оставят нещо добро за народа си, а БГ-политиците САМО крадат и народът е на колене, но мълчи и чака някой да дойде и да промени нещата. В Испания когато хората се вдигат на стачки излизат милиони по улиците, във всички големи градове, докато не постигнат това, което искат.
– Каква е първата най-голяма разлика, когато сравняваш хората там и тук?
– Впечатлена съм най-вече от отношението в испанските семейства, колко са сплотени, колко много си помагат и обичат. Друго, което ме впечатлява е, че възрастните жени се грижат за внуците си само през уикенда. През останалото време са на разходка, на фризьор и маникюр, изглеждат много добре нещо, което е трудно да видиш в нашето общество.
– Каква е първата най-голяма разлика, настъпила у теб преди да заминеш и след това?
– Може би съм станала много по-отговорна, защото на родна земя винаги има кой да ти помогне в даден момент, а в чужбина трябва да разчиташ най-вече на себе си.
– Можеш ли да кажеш само една дума, която е за теб България в момента (без значение цвят, звук, миризма, човек, вещ, история?)
– Родина.
– От тук най-много ти липсва …?
– Истинските приятели, искрени и вечни. Чувството, че съм у дома, на родна територия това ми дава сигурност и сила.
– Смяташ ли да се върнеш и ако да – кога?
– Мисията ми на всеотдайна майка свършва след около 4-5 години, след като синът ми влезе в Университет в някоя точка на света, тогава вече мога да мисля и за себе си, така че плановете ми са да се прибера в Монтана и да остана завинаги. Изморена съм да съм емигрант.
– За какво не те попитах?
– Не ме попита с какво можем да допринесем ние, които сме извън пределите на страната, за по-доброто й развитие. Когато всички млади хора един ден се върнем и споделим опит, и всеки от нас донесе късче отвън, ще обогатим културата си. Другото, което е много важно: да възпитаваме децата си в патриотизъм, колкото и далеч да живеят от страната си: винаги трябва да знаят корените си и културата си.

Източник: mont-press

Facebook коментар
Сподели