Чужбина: “Това никой няма да ми го върне и никога няма да се повтори.”

449

Когато бях дете мислех, че Чужбина е място. Като реално място – географски съществуващо на картата. С реални граници, планини, реки и езера.

Чужбина в моето детско съзнание беше държава – там отиваха всички майки и татковци, когато нямат пари за да платят сметките. Или когато искат да си купят покрив над главите, а аз тогава се чудех: ” Защо пък само покривът? Стените, прозорците и вратите не са ли важни?”

В Чужбина отиваха големите за да печелят пари… но после винаги се връщаха!
Магазините в тази чудна страна са триъгълни (също като огромните шоколади, с които се връщаха всички). Там има цветни къщи построени от стекове цигари, които ми приличаха на големи цветни тухли. Там живеят великани и джуджета, защото бутилките им са или огромни, или съвсем миниатюрни. Там кокошките снасят шоколадови яйца с играчки, а кравите не са обикновени, като нашите, а лилави! Чух да казват, че там парите растели по дърветата.

Първи за тази странна страна замина моят татко. Явно там имаше всякакви сезони защото той ту се връщаше с лятна тениска и слънчеви очила (и то в най-лютата зима) ту си идваше облечен в дебело яке и шапка в средата на лятото.

Заминаваше за няколко месеца. После се връщаше, а ние винаги го посрещахме на летището – мама, аз и батко ми! Хващахме се силно за ръце и чакахме нетърпеливо за да видим с какви ли интересни играчки ще ни зарадва този път.

Тате слизаше от самолета. Излизаше от въртящите се врати на терминала и винаги първо целуваше нас, а после земята под краката си.

Докато го нямаше обаче винаги беше трудно… но дойдеше ли си започваше една веселба… 3 дни и три нощи, като в приказките.

През първите дни той ядеше само хляб, домати, сирене и кисело мляко. Помня, че още с влизането у дома, отваряхме огромните куфари и чанти на средата на хола и разпръсвахме всичко. Разглеждахме чудатите неща, с които се връщаше и беше страшно вълнуващо. Сякаш се връщаше от чужда планета. Все го питахме: – “Това какво е? А това?”
После всички сядахме на масата

и до късно вечерта той ни разказваше за приключенията си в онази странна Чужбина. Ние му разказвахме, какво се е случило докато го е нямало. Това винаги го натъжаваше. Тогава очите му се насълзяваха и с един горчив поглед се обръщаше към мама и казваше: “Това го пропуснах! Трябваше да съм тук! Това никой няма да ми го върне и никога няма да се повтори!”

На четвъртия ден палехме колата и заминавахме за родното село на тате. Баба и дядо ни чакаха винаги пред портите на голямата къща, а татко ми тичаше към тях като дете и ги прегръщаше дълго с цялата си мечешка сила. После се навеждаше за да мине през вратата и да влезе в къщата – не че вратата беше ниска просто той беше огромен, като великан. На печката винаги къкреше някаква гозба, а масата бе шарена и отрупана. Тате ядеше с такъв апетит, че човек можеше да си помисли, че не е ял от месеци.
Той много обичаше да разказва истории за “Чужбината”. Колко спокойни, подредени и организирани били хората там. Как имало работа за всеки, че и оставало. Колко прави са улиците им. Колко големи са къщите им. Какви хубави коли карат всички… ама храната им била гадна… Като нашата храна и нашият хляб нямало никъде… и като нашите приятели! Чужбинците знаели как да работят, но съвсем не знаели как да се забавляват. Не знаели как да живеят. Стрували му се… самотни.

Толкова беше хубаво когато татко си беше у дома… но заговореше ли се за пари и знаех, че скоро той пак ще замине. А така не исках! Спомням си че веднъж ги чух да си говорят как парите няма да им стигнат да платят нещо… за това измислих план. Този път АЗ щях да спася семейството. Щях да намеря пари и този път тате щеше да остане… за това прерових всички джобове на якетата и палтата в големия гардероб, в който така обичах да се крия. Намерих копче, няколко памучни носни кърпи, стар билет, зарче, фиба, ластик за коса и… 2,17 ЛЕВА. Този път имах съкровище. Толкова горда бях от себе си. Помня, че тате стоеше на дивана в хола с наведена глава и беше заровил ръце в къдриците на косата си. Мама стоеше до него и го държеше за рамото. Влязох с горда походка и стоварих пред смаяните им погледи моето съкровище.
– Вижте какво намерих! – казах с приповдигнат глас – Пари! Богати сме! Сега имаме пари и не трябва да заминаваш. Нали?

Двамата се спогледаха, а топлината в погледите им ще помня винаги. После тате каза: ” – Я ела тук!” – и ме хвърли толкова високо във въздуха, че започнах да пищя с цяло гърло.
– Пусни ме долу! Моля те! – крещях, а в секундата, в която усетех твърда земя под краката си го поглеждах и казвах: – ” Искам пак! ” И той ме хвърляше или ме завърташе надолу с главата докато ръцете не го държаха вече. Тогава сядахме на дивана и пускахме някоя от шестте видео касети, които имахме. Бяха интересни, но всички бяха на “чужбински език” – нищо не им разбирах. Можех само да гледам картинките с жълтите надписи изписани на звездното небе летящите космически кораби и лазерните мечове.

Въпреки богатството, което открих след няколко дни татко замина. Беше много рано сутринта. Тъкмо съмваше. Той ме целуна, а аз се събудих. Отворих сънено очи и видях, че е напълно облечен. Куфарът и зеленият му сак го чакаха стегнати в коридора. Разбрах! Не исках да ме мисли за бебе и да се тръшкам за това заплаках тихичко. Той ми обеща, че този път ще е за последно:
– Само този път! И после ще сме заедно! Нали?

Опитах да се успокоя, но можех да мисля само за това как не искам да тръгва. Исках да остане с мен и да си играем. Нали намерих съкровище? Нали вече всичко щеше да е наред? Не искам кукли! Не искам шоколади! Не искам две рокли! Исках само той да е тук! Да остане…

Замина! Трябваше! Спомням си, че асансьорът не работеше и за това слязохме по стълбите. Попитах дали не може и аз да отида. Да ме скрие в големия сак и да пътешестваме заедно? Да видя най-сетне и аз тази чудата Чужбина. Той ни прегъна и се качи в колата. Криеше сълзите си. Колата потегли, а аз се затичах след нея надолу по стръмният баир. Бягах чак до завоя и махах. Той се обърна към задното стъкло усмихна се и също ми помаха. После излязоха на главният път, а там беше опасно за това спрях и се върнах.
Тогава го видях за последно!
Последните му думи към мен бяха: ” Ти ме чакай! Аз ще си дойда! Този път е за последно! ”

И аз чаках… ! Останалото го спестявам, но… истината е че тогава всичко се промени. Детството и безгрижието бяха свършили. Дори Чужбина се промени! Превърна се в една зловеща картинка на една зловеща страна. Улиците вече съвсем не бяха вече толкова прави, а къщите съвсем не бяха толкова големи. Но там изобщо не беше цветно и красиво, а сиво и мрачно. За мен Чужбина се превърна в страната, която отнема родители от децата им. Изтръгва ги от малките им ръчички и то не “за малко”… ЗАВИНАГИ!

Истината е че всеки иска само най-доброто за децата си. Това е и най-естественото нещо на света… Но не бива и да се забравя: Най-доброто за децата ви, сте Вие! Всичко Всичко друго – вещите, дрехите, колите, къщите… те могат да се купят, но животът и времето – никога!

Мария Миразчийска

Facebook коментар
(Visited 1 times, 3 visits today)