Разкази от фермата в Англия: Абе, тези овце, ако хванем една и я довлечем до онова дере, ще я одерем тук, ще я разфасоваме… (Част I)

Непрекъснато четем какъв бил българския народ, едни казват, че той е мързелив, крадлив и завистлив, а други казват, че сме със славен корен, директни пратеници на Бога, на древните атланти и сме тук за да разпръскваме светлина и да даваме на човечеството, да го издигаме. От едната крайност в другата. Всъщност истината поне за мен е малко по различна, успях да я видя, когато се отдалечих от родината, когато спрях да слушам пропагандната машина и се сблъсках с истинска работа. Ще ви разкажа за моите преживявания в една от най-големите английски ферми и какви изводи си направих аз.

Беше далечната вече 2007 година и тъкмо бяха паднали ограниченията и българите всички ние получихме свободен достъп до пазара на труда в ЕС. Аз, след неуспешен бизнес, след като бях сменил няколко работи и вече бях изтеглил кредит, не му мислих много и хванах вълната. Реших, че е най-добре да замина, поне да си покрия кредита, пък после ще видим. Едни познати ми казаха, че фирма Тодоров и Ко предлагала работа в Англия за млади хора, като берачи на ягоди. Искаха ми 1000 лв. за записването, които за мен в този момент бяха крупна сума. Тогава бях на 26 години без сериозна професия или занаят, и буквално без никаква перспектива . Продадох си колата, единственото ценно нещо което притежавах и се записах. Тръгнахме с 3 автобуса от Пловдив, бяхме хора от цялата страна, много ентусиазирани и готови за големите пари, общо взето всеки беше дошъл с голямата кошница. Пътувахме 3 дни, на 5 май пристигнахме в S & A produce – най-голямата ферма за ягоди не само в Англия, но мисля че и в Европа. Имаха 3 отделни лагера с обща бройка в пиковия сезон на работниците 5000 човека. Нашите 3 автобуса пристигнаха в един лагер близо до Leominster, Herefordshire, който достигаше до 2000 работници – българи, поляци, украинци, руснаци и румънци. Още с пристигането започнаха скандалите, много от българите бяха неприятно изненадани, да разберат, че ще спят в каравани, а не в малки къщички, както им бяха казали в България. Започнаха едни люти скандали, за мен лично нямаше никакво значение дали е къща и каравана, така или иначе вече си бях продал колата и нищо не ме чакаше в България и в крайна сметка бях дошъл за парите, но за голяма моя изненада, една голяма част от българите не спряха да се разправят с англичаните, които се опитваха да ги настанят. В суматохата, шофьорите, които ни докараха предложиха, че срещу 50 паунда, ще върнат всеки един, който желае обратно до България. На другия ден единия автобус се напълни целия с разочаровани, които се върнаха в България и бяха решили, че ще си искат парите, доколкото знам, така и нищо не им върнаха.

Това доста ме учуди, да дадеш толкова пари, да биеш 3 дни път и накрая да се върнеш преди да си брал и една ягода, само защото не си настанен в малка къща, а в каравана.Не започнахме работа веднага, първо ни изкараха нужните документи, записаха ни час за national insurance number и някъде след седмица-две започнахме работа. Спомням си отлично първия ден, валеше, беше студено в 6 часа сутринта ни взеха автобусите и ни закараха на полето, там заварихме едни безкрайни английски полета с оранжерии и много, ама много кал. Всеки от нас имаше електронна карта, с която се чекирахме преди беритба. Разделиха ни на отбори, на всеки 6 човека имаше по един тиим лидер обикновено това беше човека, който знаеше най-много английски. Започнахме да берем, къде приведени, къде клекнали в редовете, които бяха се напълнили с вода, и пръста беше се превърнала в лепкава червена кал. Работата се оказа наистина тежка и мога да кажа, че това е най-тежката работа, която съм работил някога. Само след няколко часа някои от момичетата започнаха да реват, не издържаха, студено, мокро, кално.

Мама и тате бяха далече, а работата едва ли не изглеждаше непосилна и за най-коравите от нас. Само след седмица, още една група хора си тръгнаха към България. И така останахме най-сериозните, тези които имахме да връщаме пари и които знаехме че нищо кой знае какво не ни чака в Родината. В последствие се свикна с работата, и се превърна в рутина, ставаш рано, береш бързо и след 6 до 8 часа те връщат обратно в кампа, където не беше никак лошо. Имаше малко магазинче с хранителни продукти, билярдни, тенис маси, компютри, а всеки петък организаторите ни даваха възможност да си правим дискотека, на която DJ беше българин от Шумен. Беше ценна картинка, да видиш как украинки танцуват на Ъпсурт. Така, че англичаните се бяха постарали да ни осигурят забавления и вечер в кампа кипеше социален живот. Всичко беше безкрайно интересно, срещах нови хора, учих нови неща, а в свободното си време, гледах тази невероятно интересна страна Великобритания.

Общо взето ние българите се отличавахме от другите по това, че непрестанно имаше купони в караваните ни и бяхме най-шумни, както и често бяхме недоволни от нещо, най-вече от парите, които се оказаха в пъти по-малко от обещаваните в България. Българите във фермата бяхме от цялата страна, само от София почти нямаше, но имаше от всички останали градове, а и от селата доста. Така, че успях да се запозная с хора от всяка точка на България. Често ходехме до селото, да си купуваме храна и да се разнообразим, а по пътя, които беше 4 мили, ставаха непрекъснати запознанства, тръгнеш с някой познат, но се върнеш с някой друг. Имаше невероятни образи, хора с коренно различно мислене от моето.

Веднъж както си вървях, едно момче се присъдени към мен, за да не ходи сам, оказа се от Перник. Аз както винаги в добро настроение, новата страна, приятелствата, както и редовните доходи ме караха да се чувствам добре, така, че бях безкрайно позитивно настроен и се радвах на всичко което виждам. Та си спомням, как с това момче малко нисък и с гола глава минахме покрай едни поля, на които спокойно си пасяха стадо овце, една приказна картина, която е доста характерна за Англия, зелена сочна трева и спокойно хранещи се животни, което ме накара да възкликна:

– Виж Маноле, виж каква красота само, като в приказките е!
– Абе, тези овце, ако хванем една и довлечем до онова дере, ще я одерем тук, ще я разфасоваме и после ще закараме месото в караваните.
Останах малко озадачен, но нищо не казах, не исках да говорим в тази посока и да си развалям настроението.
Повървяхме още малко, и навлезохме в една борова гора, в която шумоляха поточета, аз пак въкликнах:
– Гледай човече, гледай какви хубави дървета има тук, за снимка е само.
Манол като че ли нещо пресмяташе в главата си и рече:
-Да хубави са, това знаеш ли колко кубика са? Само по една резачка ни трябва и ще направим много пари.
Останах вцепенен, и двамата виждахме едно и също, но по различен начин, аз му говорих за красота и за природа дори съзерцавах,а той за рязане и разфасоване. Не пожелах повече да се движа с този човек.
Така успях да натрупам всякакви впечатления, и да се запозная с различно мислещи хора.
Постепенно всички се научихме да работим и то здраво, нормата на час беше 8 кг. а ние българите почти винаги беряхме с 12-15кг. на час. Защото за всеки килограм над нормата ни плащаха бонус 10-20 пенса, така за не много повече пари ние хвърчахме като английски хрътки из полята и не оставяхме и една ягода след нас. Английската система ни накара да работим и то така, както никога преди. България ни беше дала много, но не ни беше научила на труд. За целия си престой видях само един англичанин да бере ягоди и то само един ден. Повече не се върна, явно работата му се видя тежка и я остави на нас.

Текста написа за Чуждоземец А. К. Великобритания

Снимки: http://brigadiri.com/ S&A Group, facebook

Разкази от фермата в Англия: “Който не спре да бере ягоди, ще си има работа с мен” (Част II)

Българи в Англия и българи в чужбина, изпращайте ни вашата история, като натиснете тук.

Ако желаете можете да я публикувайте сами в Твоят Чуждоземец -> your.chujdozemec.com , където можете да качите също снимка или видео от страната в която сте.

При въпроси пишете на електронната ни поща chujdozemec@yahoo.com