Ако преди година някой ми беше казал, че ще бързам всяка събота да се прибера на село..

2731

Ако преди година някой ми беше казал, че ще бързам всяка събота да се прибера на село, за да заровя маникюр в пръстта, щях да го тресна с нещо тежко по главата, да се изхиля и да го обявя за побъркан.
Аз? Дето не знам къде е бутона на мотиката и къде зимува правата лопата! Нивгаш!
Обаче, оная гавраджийка, съдбата, е нестандартна гадина.

Никога не казвай никога!

Пукна пролет и дълбоко заровения ми стар селски корен се събуди и пусна издънки. А миризмата на влажна пръст и трева ме опияни като старо вино.

Влюбих се. Лудо и безпаметно. В земята, в дърветата, в лозите, в цветята, в тревата, даже в досадния троскот. Винаги съм ги обичала. Радвах се на всяко стръкче у дома, но само като зрител. Това беше свещения свят първо на баба, после на мама. Стопанките на къщата редяха своята градинка и не позволяваха вмешателство в храма на цветята им.

Беше градинката на баба. Пълна с рози, божури, далии, иглики, хризантеми и здравец. С баба си отидоха далиите. След това беше градинката за цветя на мама – нейната стихия бяха нарцисите, лалетата, маргаритите и камбанките. С мама си отидоха лалетата.

И оставиха на мен, градското чедо, да се оправя с джунглата от троскот и гулия, завладели тази наглед шепа земя само за едно лято.
Сега е моята градинка. Напъпила и зелена. Чакаща да сложа своя отпечатък и същевременно да запазя останалото бабино и мамино цветно наследство.

Започнах.

Стъпка по стъпка, стрък по стрък, бавно и без да бързам започвам да нареждам моят цветен пъзел, с надеждата един ден, след мен, своя пъзел да реди и дъщеря ми.