Между Испания и България: една майка гурбетчийка разказва

0
5173

Чета тук само истории с добър и щастлив край. Моята не е такава. Нито научих както трябва чуждия език, нито пък успях да си взема децата при мен. Емигрантският живот ме отдалечи от мъжа ми, който категорично отказа да дойде при мен и в крайна сметка си намери друга половинка и се задоми отново.
Събирах пари, пращах у дома на децата. После майка ми споделяше, че синът ми искал и от нея пари. Реших, че не му стигат и звънях да го питам, а той се чудеше какво да ме излъже. В крайна сметка се оказа, че баща му бил безработен и все му искал пари. И как няма да е
безработен, от пукница не вижда ден ли е нощ ли е. Свекърва ми, бившата, остаря. Не го остави да дойде при мен, за да я гледал, да й помагал, а сега търси мен за помощ и съвет, понеже “новата булка си отиде”…Давах не един и два пъти пари, само и само да не закачат
децата. Дъщерята отиде в София да учи счетоводство и се принудих да взема сина при мен. Не можа да си намери постоянна работа и все не можеше да се сработи с работниците. Ту бригадирът бил смотан румънец или гаден поляк, а за испанците, чак не искам да си спомням какво говореше. Докато той се оплакваше, аз плащах и квартирата и разходите. Взех да се затруднявам и реших, че с моя гурбет е приключено. Върнахме се от Испания. Бях събрала някой лев и направихме ремонт на бащиния ми дом. Почнах работа в един шивашки цех. В бившата славна розова долина освен като шивачка няма какво друго да се работи.
Оставах без сили, а и трябваше да помагам на дъщерята. Добре, че имах някой лев настрана. Синът продължи да е безработен и стоеше по цял ден у дома или поне аз така си мислех, нали все бях на работа. Не един път го молих да намери работа, дори връзки задвижих да го вкарам за полицай, военен, но нищо…Взе да се събира с лоши компании, уж ще ходел в чужбина или в големия град да правел бизнес. Плашех се да не се пропие като баща си, който си отиде от цироза на черния дроб. Не се пропи, започна да се занимава с наркотици. Разбрах една събота. Взех да му изпера дрехите и от джобовете му изпаднаха много пари.
Като влезе в кухнята за закуска в 14 часа на обед, бях решена да не се карам, а да разбера от къде са парите, но без да искам се получи обратното. Влезе по шорти и изведнъж видях на ръката му татуировка. Не знам дали защото беше от снощи, но беше червена и подута и дори на едно място имаше кръв. Взех да се карам, какви са тези татуировки, какво е това чудо, а той не помни. Представа нямал как и от къде се е взело това голямо нещо на ръката му. Побеснях!
– Как така не знаеш от къде, а парите поне помниш ли от къде взе? – крещях извън себе си, а той изумено ме погледна и каза:
– Какви пари? Имам само тези, които онзи ден ми даде. Останали са ми около 15 лева още.

Бръкнах в чекмеджето и извадих купчинките с пари, навити и прикрепени с ластик. Сложих ги в чинията му, и без да кажа дума, го цапнах през ръката. Той зави от болка, заради възпалената кожа от татуировката.
– Само 15 лева ли? А тази татуировка подарък ли ти е? И от къде тези нови дънки?

Вероятно паметта му започна да се възвръща и спомените никак не му харесаха и усещах, че и на мен няма да ми харесат. Той се опита да се измъкне с извинението, че имал среща. Направих опит да го спра, но не се получи и излезе.
Аз заета и уморена от работа, го виждах все по-рядко, а когато това се случеше, само се карахме. По ръцете му се появиха и други татуировки и видимо подобряваше външния си физически вид. Разбрах, от една съседка, че ходи на фитнес през ден. Тя работи като чистачка в един спортен клуб.
Дрехи за пране не ми оставяше, започна и да се прибира все по-рядко. На няколко пъти го питах къде спи, какво прави, но не получих отговор и разтревожена накарах дъщерята да го подпита. Тя звъняла няколко пъти, но той не и казал нищо. Правехме десетки опити и аз и сестра му и брат ми, да говорим, да се видим с него, но уви, без резултат.
Само след седмица ме извикаха в спешното през нощта. Намерили го в безпомощно състояние след свръх доза. Не каза на полицията от къде е взел прахчетата и как е платил за тях, добре че в него нямаше и пари.
Изпратиха го на лечение, след около четири дни избягал от там, но не се върна у дома. Ходех във фитнеса, ходех в полицията, никъде нямаше и следа от него.
Дойде си след седмица. Отвори витрината и започна да вади сервиза за чай на цветенца, който си бях купила от една разпродажба в Кордоба. Бяха ми дали подарък за Великден и си купих сервиз. Никога не го бях ползвала, но никога не знаеш, кога ще дойдат внезапно гости. Мислех, че иска една чаша, но той извади всичките. Взе една торбичка и започна да ги нарежда внимателно вътре. Чак тогава излязох от унеса и го попитах, за какво му е сервиза, а той троснато отвърна:
– Трябват ми пари. Ще го продам. Иначе ще ме убият! – гръм да беше паднал да ме беше убил тогава, щеше да е по-добре след ада, през който се наложи да минем.
Идваше и взимаше каквото му попадне пред очите. Стана така, че смених ключа. Син ми е, но стана неконтролируем.
За половин година изнесе цялата маза, всичко, което според него имаше някаква стойност и аз два пъти го прибирах от спешното. Два пъти се връща от онзи свят и после изпращаше там мен, вуйчо си, вуйна си, сестра си и съседите. Опитвахме се да помогнем, но се борехме срещу силен и безжалостен враг.
Белия прах се оказа по-силен от нас. Синът ми отслабна, стана кожа и кости. Трудно беше да го разпознаеш. Стоеше край кофите с боклук и се хранеше от остатъците. Беше агресивен, лъжеше, крадеше, но докато крадеше от нас, никой не се оплака в полицията. Започна обаче да краде от съседите и това сложи край на моите надежди някой ден, той да бъде
добре и да се поправи. Полицаите идваха и го търсеха, правеха обиски, за крадена стока, търсеха наркотици. Бях на 47 години, косата ми за една нощ побеля. Една сутрин станах и просто косата ми беше бяла. Стоях и се гледах в огледалото, дори не можех да плача. Две празни очи, като бездни ме изяждаха, а косата ми в пепеляво сиви и бели оттенъци. Точно
тогава дойдоха брат ми и снахата. При вида ми, брат ми получи инсулт. Водиха го в болница, аз просто не можех да мръдна. Телом съм там, а духом ме няма и се разболях от бъбреци. Лекувах се в болница. А синът ми междувременно получи присъда от две години и половина за четири кражби. В затвора пак пласирал наркотици, така му лепнаха нова присъда
за търговия с наркотици. Следващите 12 години щеше да стои зад решетките, при много строги условия. Дъщерята се омъжи, забременя, и тогава тъкмо се бях по освестила,
дойде нов шок. Зетя се оказа двуженец. Идва жена му и го търси. Детето му има бал, а той в болницата при дъщерята, която тъкмо му роди момиченце. Кръстиха я на мен, Елица. „Зетя“ жена му си го прибра, заедно с багажа и колата, защото след бала щял да става и дядо, а и
родителите му възрастни, да им помага.
Брака на щерката беше официално разтрогнат. Върна си фамилното име, а детето остана с името на баща си. Дали заради дъщерята и внучката, или заради себе си, но реших да замина отново за чужбина. Дъщерята, само с майчинството нямаше никакъв шанс да се оправи. Бащата на детето не плащаше издръжка. Решихме да го съдим, но пак не плащаше. Накрая
добре, че кмета излезе човек и не знам дали това важи в другите общини, но там в общинския съвет са гласували, ако един баща не плаща издръжка, общината да плаща вместо него и общината да го съди за тези пари. Така стана, че общината започна да плаща, кмета успява да го осъди и още около петдесет нередовни бащи. На една майка можеш да
кажеш, че нямаш пари, но на общинската управа какво ще обясняваш? Имал
земи, ниви, имоти, работел, но без осигуровки, за да не личи, че има доход, а общинарите хитри и успяха да го заклещят.
Когато преди 12-сет години тръгнах на гурбет си поставих за цел, да купя жилище за дъщерята. Успях, чак на шестата година в чужбина. Следващите шест години от емигрантството спестявах. За съжаление, синът и проблемите край него стопиха всичко.
Затворих къщата и една ранна сутрин позвъних на вратата на старата си квартира в Кордоба. Делях я с Гинчето от Поморие почти девет години. Наскоро се чухме по скайп и тя каза, че си търси нова съквартирантака, понеже Соня от Ямбол, която дойде след мен заминала за Лондон, да гледа внучето.
И така, ето ме пак в чужбина. Намерих си работа. В три от къщите ме взеха веднага, още щом се обадих по телефона да кажа, че съм се върнала. Добри госпожи имах, добре се отнасяха с мен и преди и сега. И макар Испания да беше в криза, то за тази криза само в България се
говореше, тук положението е друго. Има работа, има всичко, което да те накара да се чувстваш човек. Успях този път да си издействам осигуровки, сама си ги плащам и допълнителна застраховка имам, така един ден, да съм жива и здрава, ще мога да помагам на внучето. От България пенсията ще е мижава, но испанската ще е силна, така общо един ден, ще имам две пенсии. Правя всичко това едва сега, защото преди все бях с единия крак на гарата, багажа си стоеше 12 години в куфарите и аз бях винаги готова да тръгна още утре за дома и го правих на няколко пъти, но пак се връщах. Брат ми все 380 лева пенсия от военните, а снаха ми като учителка успя да спечели 280 лева, сега се чудят как да живеят и искат и те да идват на гурбет. И преди са отваряли дума, но сега се обадиха само да ми кажат, да им търся работа. Ще ги посрещна, ще им помогна, какво да правя. Брат и снаха са ми, семейството е над всичко.
Аз се връщах само ваканциите да видя дъщерята, внучката и сина в затвора. В останалото време брат ми ходеше при него. Присъдата вече е наполовина изтекла. Започна да ми пише писма. Съжалява за всичко, извинява се, разкайва се. Като майка се опитвам да го успокоя, но не съм глупава. Информирах се. В България няма организация, всеки сам се спасява, докато тук всеки петък ходя в една група на родители, чиито деца имат зависимост. Разясняват ни, разбрах си грешките, и знам, че не е късно, може да се променят нещата, но трябва сила и упоритост.
Зная, че една голяма част като са вътре съжаляват, а като излязат правят същото. Дали ще се промени? Имах съмнения, но се надявах и се молех за него. Син ми е, мило ми е. Обаче го пуснали отпуска и той вместо да отиде у вуйчо си, да си почине, да си хапне, както правеше
винаги, а и знаеше, че си идвам да съм с него след два дни. И вместо да се върна да го видя, да му се порадвам, го намерих в болницата. Няколко дни агонизира и се парализира от кръста надолу. Не може предварително да знаеш каква е болката, тя няма цвят, безшумна е и не можеш да я избегнеш. По-силна е и те изтласква до ръба…Белия прах победи.
Детето ми го няма вече. В леглото има един агонизиращ инвалид…
Дъщерята се беше върнала на работа, но се залюбила с един, чак не знам, как да го нарека. Брак не искал, ей така да си живеели, в нейното жилище, в което вече няма място за внучка ми. Непослушна била, критикуват я непрекъснато.

След като изместиха сина ми в болница за затворници, отидох у тях и казах на зетя, право в очите:
– Една дъщеря имам. Ако падне и косъм от главата и, ще те убия, ще те излежа и ще продължа да си гледам детето и внучката. Ако избягаш ще намеря някой от твоето семейство. Ще платиш с кръв, за да знаеш, че за мен дъщеря ми и внучка ми са най-скъпото на света – не знам, дали бях страшна, изтормозена след всичко, което изживях и какво друго не помня да съм
му казала. След седмица, дъщерята ми се обади, да ми каже, че й направил предложение и ще се женят. И записал внучката на английски и тенис и той плащал уроците.

Може да съм от добро семейство, с кротички родители, но понякога трябва да си покажеш зъбите, да бъдеш и мъж и жена за това семейство, за да ги вкараш в правия път. Сина ми го изпуснах, понеже съм научена, че с “Добро ще подходим”. С добро в лошата борба и нечестната игра не може. Или режеш до кокал или си в гроба или в инвалиден стол, да
теглиш докато си жив.
Затова ще бъде „лошата“ тъща, пък дано поне едното ми дете стъпи на здрава основа. Да дава господ да съм силна, че са ми меки ангелите и да не отстъпвам от ролята на “лошата”. Той, зетя, ще разбере, един ден ще стане баща, дай боже добър баща и ще разбере какво ми е. Да ме прощава за думите, ама…и аз се не знам вече на къде да поема, къде да се дяна…
За сега съм тук в Испания. Работя и всеки петък продължавам да ходя на срещите на родителите, на деца в зависимост. Понякога отиваме в едно място, като комуна. Наистина не са малко онези, които са се излекували, но по-голямо е числото на онези, които не успяват да се измъкнат. Средно положение няма. Не може да мислиш, че един път на месец ще се боцна. Един път позволиш ли си го, следва и втори и трети. Не бива да стигаш изобщо до идеята да опитваш, това не е шоколад, не е сладолед, не е нещо, на което лесно казваш “Стига”.
Не знам как ще е утре. Дано има работа. Дано съм здрава. Внучка имам
да гледам, а и разбрах, че пишман баща й, който от време на време се обаждал да чува как е тя, не я е виждал още, обаче явно е из ревнувал, че тя си има такъв грижовен втори татко и сега имаме ново 20-сет. Имал претенции, да я взимал през ваканциите и разни такива, това добре, другото ме тревожи, въпросите му: “Ели, мен ли обичаш повече или новия си татко?”. аз май и на него скоро време ще му покажа как опърничавите тъщи оправят положението. Като иска да я вземе, баща е. Да я разхожда, да я води на почивки, но да не я обърква с такива глупости. Да не ми тормози внучката, която носи моето име!

Както разбирате, моята история не е от щастливите. Спестих ви доста сълзи, доста болка, несигурност, страх…Много жени са тръгнали на гурбет и издържат семейства, бивши и настоящи, дъщери, синове, плащат данъци, дават душата си в чуждата държава, а губят брак, синове…Само, който не го е изпитал, не знае. И сега прочетох, че няма да мога да гласувам? Да не мога да си кажа и аз мнението? Уволнявам ги, всички политици днес ги уволнявам.

Нямат срам! Няма да чакам да се засрамят и да искат да им простим! Неспособни сте, не сте добри, отдръпнете се и дайте път на кадърните. За да се оправи тази държава и да се върнат майките у дома.

Автор: Олга Антов 

Източник: news365

Изпратете ни вашата история в чужбина

Пишете на електронната ни поща: chujdozemec@yahoo.com

Facebook коментар

Чуждоземец е изцяло независима медия. Ако сме ви харесали можете да ни подкрепите тук:
Благодарим Ви! 90 90 90 LOGO KUBRAT CHERNA1 >

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР