Потресаващ разказ на българи, заминали като роби в чужбина

0
1602

Хиляди жители на Родопите превиват гръб по нивите зад граница, ангажирани в селското стопанство. Сезонната работа започва още в ранна пролет и продължава до късна есен. Следва зимата и инвестиране на събраните средства у дома. Някои влагат изкараното евро в ремонт на домовете си, други в този на децата, трети в тяхното образование. Парите са само с една цел-помощ на семейството.40 евро на ден под палещото слънце на Испания, изкарвани в бране на ягоди, пише 24rodopi.com.Това е животът, който са избрали десетки родопчанки в борбата им за по-добър живот на близките у дома. Натъпкани като в консерва, лек автомобил ги отвежда след края на работния ден към лагера, в който ще си починат, за да са готови отново за часовете, в които ще изкарат поредните 40 евро.

11 нашенки са напъхани в колата, която се носи от плантацията към магистралата. Все още са с пресни сили. Само преди седмица са се върнали на нивите след като са били у дома, за да се разтъжат със семействата си. Нямат търпение да се приберат в кампуса, където поне малко да се спасят от нетърпимата горещина. Автомобилът се качва на магистралата и… бива пометен от ТИР. Загиват три жени. Шест са настанени в различни болници с различни наранявания. За две от тях тепърва започва битката с живота.

Починалите ягодоберачки са от Неделино. Градът потъва в скръб, а паниката и незнанието увеличава жертвите през час. За радост лекарите в Испания успяват да стабилизират състоянието на тежко пострадалите.

Шест деца остават без майки. Обявен е тридневен траур.

26 години в траур за мъртвата държава с обречените хора

„Пристигнахме няколко семейства от Североизточна България. Свързахме се с фирма от Източните Родопи, която осигурява работа зад граница-одобриха ни и заминаваме. У дома е като навсякъде в малките градове-няма работа или пък е недобре заплатена. И така, сега с мъжете тръгваме. Колкото изкараме”, обясняват жени докато мъжете им свалят тежките куфари от автомобила и ги подреждат при останалите, натрупани на тротоара в близост до паркинг в Кърджали. Десетки заминават на хиляди километри, за да изкарват прехраната си. Някои от чакащите са на възраст над 45 години. Пътят им ги отвежда до Северна Франция, където ги чакат напълно оборудвани каравани и… огромни насаждения от ягоди, които ръцете им ще трябва да пратят в потребителската кошница на французите средно за около 700-1000 евро на месец. Толкова се надява да получава поредната „пратка” нашенци, които са готови да изоставят родните домове и да превиват гръб зад граница. Много от заминаващите коментират, че вече са почерпили опит от свои роднини, близки и познати относно какво ги очаква на нивите в чужбина.

„Мъжът ми работеше преди години в завод. Затвориха го и стана таксиметров шофьор. Аз останах без работа. Децата са студенти и скоро ще си поемат собствения път. Решихме се да заминем без да мислим особено”, разказва Нафизе. Тя бере ягоди, а съпругът й започнал работа в цех за транжиране на пилета. „Аз съм на жегата, той на студа, но важното е, че вечер отново сме заедно. Когато приключи работата по ягодите, смятаме да останем и за другите култури. Колкото издържим все ще е файда. Нямаме бърза работа у дома”, посочва с усмивка на уста родопчанката. Убедена е, че до пенсия едва ще успее да изкара в България, за това целта със съпруга им е да успеят да заделят колкото се може повече пари „за по-нататък”.

49-годишният Сабри вече е с дълъг стаж зад граница. „Миналата година бях заедно с жена ми в Швеция-на оранжерии. Отново ягоди. Докарвахме си по около 2000 евро двамата общо на месец. На Север се заплаща най-добре. Сега тръгвам в друга посока, но само аз-за няколко месеца. Жената остава да помага на студентката в къщи. Аз също де, но като се върна със спестеното”, категоричен е мъжът.

След като се пречупи кръстът, работата тръгва

„За първи път когато заминах да работя ягоди, беше в Испания. Много топло. Най-трудните дни бяха през първите две седмици. Толкова време трябва да се пречупи кръстът. Боли много, неописуемо. Едва ставаш от леглото. Всеки ден прегърбен. След това се свиква и не усещаш нищо”, разказва 46-годишната Здравка. Жената споделя, че вече почти няма земеделска работа в цяла Западна Европа, която да не е вършила.

„След като човек се справи с ягодите, другото не може да го уплаши. Портокали, мандарини, грозде, чушки, домати, каквото и да е. Работим предимно жени от нашия край, но има и от други части на страната. Където и да съм работила, на нито едно място местни не се хващаха с това, което ние вършим. Нито веднъж не видях испанка, португалка, французойка, британка да превива гръб на нивата. Идваме, за да им свършим работата, която никога самите те няма да захванат. Чувствали сме се като робини, да. Но никой не отива зорлем. Знаем, че ще е трудно, дават малко пари за техния стандарт, но доста повече от нашия. Аз лично отивам за по няколко месеца и после се връщам. Почивам си известно време и пак стягам багажа за някъде. Хубавото е, че могат да се спестят пари. Като се плати наем на някои места, храна, чисто-зависи и от работата, остават по около 700 евро на месец. В едни полета си, край малки градчета. Почива се обикновено един ден в седмицата. Няма къде да се ходи, къде да се харчат пари, така че се пести. Безумно скучно е наистина. Единствено и само работа, няма забавления, няма телевизия, само разказите на останалите жени. Това е животът за нас”, разказва Здравка.

Българският ад или когато нашенци ръководят нашенци зад граница

Робски труд и почти постоянни обиди. Това представлява един работен ден за нашенки, захванали се със земеделска работа зад граница. Ставката от 9 евро на час пък се редуцира на 7 заради задължителното плащане от страна на работниците за „услугата” да бъдат… закарани с бус до оранжериите.

„Вдигайте си еб*ните г*зове и се махайте!”, чуват най-редовно гурбетчийки от Родопите в оранжериите от т.нар. „отговорници”, които трябва да съблюдават как се върши работата, разказват жени и мъже от Кърджали, Кирково, Неделино и Златоград, върнали се преждевременно от гурбет от плантациите с ягоди във Франция и Испания.

„Работихме по 9-10 часа на ден. Нормата е 4 касети на час. Всяка от тях тежи по 6 килограма. Над 200 кг бере всяка жена за ден. В оранжериите едва се диша, имаше жени, които припадаха. Нямахме право да говорим, оглеждаха ни ръцете дали не са изцапани с червено-това означава, че сме повредили ягода и направо може да те изгонят. Много жени не издържаха и си тръгнаха преди да свърши брането. Удържаха ни от парите заради това, че ни карат с бусове до оранжериите и до магазина, за да пазаруваме. Постоянно ни повтаряха да не разговаряме с никого, дори да знаем езика. По никакъв повод да не говорим с полицаи и да обясняваме къде сме настанени и с какво се занимаваме”, разказват родопчанки. Те твърдят, че проблеми с работодателите са нямали, дертовете им обаче идвали най-често от „надзирателите”.

Заминават с посредничеството на фирми. Там работят за местни земеделци. Всички „отговорници” обаче са били от България. „Държаха се грубо, все едно сме в концлагер. Ако някой посмее да се възпротиви за нещо обикновено, му посочват пътя към дома”, допълват гурбетчийките.
Други стискат до последно. Някои и в буквалния смисъл.
Източник: blitz.bg

Facebook коментар

Чуждоземец е изцяло независима медия. Ако сме ви харесали можете да ни подкрепите тук:
Благодарим Ви! 90 90 90 LOGO KUBRAT CHERNA1 >

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР