Уникална история на българин, станал емигрант в САЩ: Избягах преди и минах през ада, сега гоня 80-те и пак бих го направил

0
7267

Димитър Захариев е роден в бившето погранично село Либяхово, сега Илинден, община Хаджидимово. На 20-годишна възраст той пресича нелегално граничната бразда близо до селото му и напуска България заради упражнявания тормоз над родителите и самия него от тогавашната комунистическа власт, заради бягството зад граница на по-малкия му брат Георги.

”Първоначалната ми идея бе да избягам, да намеря брат си, да му хвърля един хубав бой и да го върна в България, за да спрат репресиите над семейството ми. Много измъчиха родителите ми. С много пари успях преди да си отиде от този свят да докарам при мен на гости баща ми, за да види къде съм и да е спокоен. Но преди да се установя в Ню Йорк, минах през ада, наказателни лагери в Гърция, бях американски войник в Германия, чак после заживях в Ню Йорк. Намерих брат си в Белгия, но вместо да го върна в България, го извиках при себе си в Ню Йорк, двамата се устроихме и до ден-днешен живеем там. Съседи сме, в един квартал сме.

Не съжалявам, вярвай ми, сега пак бих го направил, въпреки че много обичам България, родното си село Илинден и красивия роден край. Избягах и отново бих избягал не от България, а от системата, комунистическата власт все още си властва, няма я демокрацията и свободата, за която всички бленуват. Хората са също променени, няма доверие, има злоба, завист, мръсотия, която е готов всеки да ти направи, без да има причини за това, ей така…”

Това каза в непринудения разговор с кореспондент на „Струма” Димитър Захариев, който за поредна година през август бе отново в бащината си къща в Илинден. Той и двамата му братя спазиха отново традицията и въпреки километрите на 15 август посрещнаха с местните жители, роднини и приятели големия християнски празник Пресвета Богородица, който е и празник на хаджидимовското село Илинден. Буквално преди дни Димитър Захариев и брат му Георги си тръгнаха за Ню Йорк с обещанието, че догодина, ако е живот и здраве, отново ще си бъдат в родното Либяхово за големия му празник.

Димитър Захариев е вече пенсионер. През целия си живот в Ню Йорк е бил мениджър в средно голяма за мащабите на САЩ фирма, а за българските мащаби фирмата е гигантска, споделя той.

За близо 80-те си години е в перфектна форма и отлично здравословно състояние. Пие много кафе, отказал е цигарите преди години, съвсем по български обича нашенската гроздова ракия и салата, както и сладките раздумки с приятели около пълната маса и горещите наздравици с повод или без.

– Здравейте и добре дошъл отново на родна земя, как сте, как се чувствате в родното Либяхово /Илинден/.

– Благодаря, за тази година си бях обещал да прекарам повече време в Илинден, бях планувал и ремонт на къщата ни, свърших всичко според плана, а най-вече успях да съм достатъчно дълго време с роднини, приятели и съселяни.

– Искам да си поговорим за онези далечни години, за бягството Ви от България.

– Да! Това са времена и години, които въпреки усилията ми да ги забравя, съзнанието ми не може да ги заличи. Най-много изпъкват спомените ми, когато съм в родното ми село. Така е и сега.

– А какви са спомените, които вече 60 години не Ви дават мира?

– Ами представи си бедно, трудолюбиво семейство с трима синове. Това бяха моите родители. Брат ми Георги, който е по-малък от мен с три години, с по-голям наш братовчед решиха и минаха браздата. Дотогава аз не бях нито привърженик на това, нито имах намерение да го последвам, но започна тоталният тормоз и преследване на семейството ми от тогавашната комунистическа власт. Не можех да понеса сълзите на майка ми, която плачеше по цели нощи след поредния разпит къде е синът й Георги, обадил ли се е отнякъде и непрекъснатото следене. Така беше и с баща ми. В кръчмата да влезеше, се следеше какво говори, с кого говори. Имаше си хора за всичко, които се занимаваха със следене, подслушване, доносничене и с всичко лошо, за което се сетиш. Заради бягството на брат ми ме изключиха от тогавашния Димитровски съюз на народната младеж. По това време учех в Пазарджик, а летните ваканции работех като миньор в Балдево, за да изкарам пари за училище и да помагам на родителите си. Бяхме черните овци на Либяхово по онова време, преследвани, третирани, възпрепятствани във всичко. В един момент си казах ще избягам и аз, но да намеря брат си и буквално с пръчка да го върна, че страданията на родителите и на нас, двамата му братя, бяха големи заради неговото бягство. Сега казвам – добре, че не го намерих, добре, че не го върнах.

– Къде след бягството на брат Ви Георги се видяхте двамата за първи път.

– Ами засякохме се в лагерите на остров Сирос в Гърция. Аз обаче бях в наказателния лагер, а той в бежанския. Така докато аз бях в лагера, той емигрира за Белгия. По-късно го открих в Белгия и го поканих да живеем заедно в Ню Йорк и той прие.

– Какво си спомняте от гръцкият лагер?

– Само лоши неща, там беше като в концлагер. Готвеха ни във варел от нафта. Ядяхме само чорба с боб и леща, в която тук там имаше по някое зърно. Даваха ни по съвсем малко хлебец и чай. Гърците ни тормозеха много. Всички бяхме станали кожа и кости. Буйният ми нрав и чувството ми за справедливост тогава най-силно си казаха думата, ставаше въпрос за спасяване на живот и не само моя. Организирах лагерниците и започнахме гладна стачка. Разбрахме, че Американският Червен кръст дава за изхранване и изобщо за нуждите ни в лагера на гърците по 3,50 долара на ден режийни, а в същото време гладувахме и живеехме като скотове. Именно това бяха и исканията ни да дойдат представители на Американския Червен кръст и да видят при какви условия сме поставени в лагера. Гладувахме дни наред и поставяхме исканията си ежедневно въпреки оказваната помощ. Няма да забравя гръцкия комендант, който пред всички ми казваше, че ще умра от глад. Така много от момчетата не издържаха и се отказаха. Останахме да стачкуваме само аз и един сърбин. Когато дойдоха от Американския Червен кръст, вече не приличахме на хора, наложи се да ни носят, защото не можехме да ходим от изтощение. С идването на американците обаче веднага се промениха нещата. Със сърбина бяхме преместени в бежанския лагер. После се явих на комисия заедно със 140 души доброволци да служат в Американската армия, това бе единственият ми шанс да изляза от лагера. От 140-мата кандидати приеха само 38 и за щастие аз бях между тях. Две седмици преди да стъпя в Америка, бях на обучение във Франкфурт, учехме интензивно английски без преводачи, положих изпит и така се озовах в Американската армия. Владея перфектно английски, гръцки, турски, немски. При разрушаването на Берлинската стена бях на първата линия. Три години бях американски войник в Германия. През 1963-та се уволних и от 1964 година до момента плътно живея в Ню Йорк. Именно тогава издирих брат си Георги в Белгия и го доведох при мен в Ню Йорк. Сега двамата живеем в един квартал. Слава Богу, че не го настигнах тогава, когато бях тръгнал да го връщам в България.

– Как се разви животът Ви в необятния и красив Ню Йорк?

– Ами имам зад гърба си два брака и една дъщеря от втория брак, която не живее при нас. Първата ми съпруга беше американка, а втората българка от Русе. Вече съм пенсионер, но не бездействам. Работих достатъчно и получавам достатъчно, за да живея нормално. На два пъти се опитах и направих бизнес с българи и двата пъти фалирах.

Беше ми голям мерак да имам собствена къща с градинка и по български да си отглеждам зеленчуци и много цветя, сбъднах я, но наскоро, след като разбрахме, че дъщерята няма да живее при нас, продадохме голямата къща и я заменихме с по-малка. Правя си домашна ракия от грозде, сливи, ябълки, праскови, обичам и слушам непрекъснато български фолклор и джаз. Много играя и не пропускам да се веселя с приятели по всякакви поводи. Навремето в нашия квартал имаше много малко българи, предимно политически емигранти. После започнаха да пристигат едни българи с едни куфарчета, пълни с пари, и да купуват къщи и имоти. Сега вече българите там сме много и са предимно напуснали страната по икономически причини. Имаме си българска църква, честваме задължително всички християнски и национални празници. На 3-ти март задължително организираме големи тържества и празнуваме с наши национални носии, българското знаме и заедно с нашия консул в Ню Йорк Милен Люцканов, с когото ни свързва и лично приятелство.

– Имате ли намерение да се върнете в България.

– Та аз и сега съм тук и почти всяка година през август си идваме с брат ми. Така ще е – и тук, и там, но повече там.

– Кой е най яркият спомен от Либяхово, който като сте на село изпъква и Ви кара да се смеете и да се радвате.

– Спомените са много. Но всеки път, като съм си тук, си спомням нашата театрална трупа в Либяхово. Например няма да забравя, когато в съседното село Петрелик представяхме в читалището им пиесата „Хайдутин майка не храни”. В пиесата моята роля беше поп, много ми пасваше и много си я обичах. Аз пея много и гласът ми беше обигран доста, така че съвсем го докарвах попското. Залата беше пълна и както си бях на сцената и в разгара на пиесата, сцената буквално падна. Само главата ми се показваше от руините, но аз продължих и всички помислиха, че срутването на сцената е част от постановката. После, като избягах, всички в Петрелик говорели, че попчето от Либяхово е избягало през границата. Спомням си и за голямото объркване дето стана, когато ме награждаваха в читалището по повод някакъв празник. Наградата и грамотата бяха за ролята ми в пиесата „Хайдутин майка не храни”, но поради грешка ме наградиха за друга роля, в друга пиеса, където играх упорит земеделец частник, който не се подчинява на властите и не иска да влезе в ТКЗС-то. Много се смяхме на тази грешка с будни младежи и приятели от Либяхово. Смеем се и сега като се видим. Родното ми село с всяка изминала година става все по-хубаво. В него все още е съхранено уважението към родителите, родовете, възрастните хора, вярата и взаимното уважение. Този дух се поддържа от възрастните и се предава на младите, пък те дали ще го съхранят, вече не знам. Голяма е ролята и на кмета на селото Любен Воденов, този човек не спира, той е неуморим и денем, и нощем. Той е и кмет, и поп, и социален, и всичко, дано либяховалии оценят труда и добрините, които прави за тях кметът.

И не забравяй, госпожа, догодина през август, ако е здраве и живот, пак съм тук.

Източник: Струма бг

Facebook коментар

Чуждоземец е изцяло независима медия. Ако сме ви харесали можете да ни подкрепите тук:
Благодарим Ви! 90 90 90 LOGO KUBRAT CHERNA1 >

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР