Кръв на чужденец – из книгата на една българка в Уругвай

0
634

Ана Мария Миткофф (2)Ана Мария Миткофф е родена на 18.09.1948 г. във Фрай Бентос, Уругвай. Дъщеря на български емигрант, работник в месокомбината “Англо”.

През 1968 г. се премества да живее в Монтевидео. През 1980 г. се мести отново – този път в Ла Плата, а в последствие в Буенос Айрес. През 1982 г. сключва брак и заедно със съпруга си се установяват в Мар дел Плата, където живее понастоящем. С раждането на двете й деца идва и идеята да запази на хартия всичко онова, което е преживяла в детството и в младежките си години. През 2010 г. излиза книгата й „Носталгия за Фрай Бентос“. В тази малка книжка оживяват анекдоти, различни персонажи, реални места. Творбата е представена във Фрай Бентос, Монтевидео и Мар дел Плата. Неочаквано за своята авторка, нейното произведение има голям отзвук, което поражда редица нови срещи. По време на Срещата на върха на латиноамериканските президенти, състояла се в Мар дел Плата през 2010 г., един екземпляр от нейната книга е бил специално подарен на уругвайския президент Мухика.

anglo1950-gif

снимка: месокомбинат “Англо”

Кръв на чужденец

Малкият площад беше пълен с коли, камиони, мотоциклети, малко по-далеч висяха окачени велосипеди. Пред месарницата хората чакаха автобуса, когато преминаваха през входната врата.
Смесваха се бели гащеризони със синьо-сивото работно облекло, тези които шофираха и тези, които вървяха пеша.
В тълпата от работещи се забелязваха хора с груби черти, светли очи, някои с разсеян поглед, с тихи стъпки, белота от далечните земи, врязана в умовете им, но приглушена от бясната работа, за да не мислят и за да не оплакват липсата им.
Обути в галоши или ботуши, оставяха по земята своите отпечатъци.
Брегът на реката, очертан от деретата, шумът на вятъра между боровете, песента на птиците между клоните рисуваха картината за тях – чужденците, дошли от вън.
Кръвта се смеси, защото животът не само разделя, също така изключва всички прогнози, лош късмет или несгоди, забравата… И нови песни, започнали да се пеят над бебешките люлки, нови потомци запълнили празнотата на много от тях, предизвиквайки бъдещето.
Много от нас сме участници в тази среща, от дълга ни да увековечим името, което вече бе част от тази нова територия.
Ние се блъскаме, търсейки общия си корен, споделена история, или пътуване без връщане назад. По този начин, без значение къде се намираме, винаги ще ни свързва едно общо минало, независимо от всички материални ограничения… Ние сме младата кръв, която ще живее вечно, кръвта, която остана с наградата, с миналото, с настоящето и с бъдещето.
Разказан живот

Не си давах сметка за величината на твоята история, докато не я преживях от начало до край.
Онези разговори, седнали пред портичката на входа на къщата на “Англо”, дадоха своите плодове. Интересът ми още от малка към твоя предишен живот не бе някакво развлечение. Съхраних снимки, документи и малко по малко успях да извлека цялата информация, съхранена дълбоко в сърцето ти.
Нещо свише сякаш направляваше бъдещето ми, което много скоро щеше да се превърне в реалност.
Моето пътуване до България щеше да внесе спокойствие във всичките ми очаквания като дъщеря и сестра.
Отправна точка бе онази стара снимка, която все още пазя заедно с първите въпроси:
– Тате, кои са те?
– Тате, къде е това място?
– Тате, как се казват тези деца?
– Тате, коя е тази жена, седнала между тях в средата?
Ти отговори на всеки един от въпросите ми. Посочи ми твоите двама синове въпреки, че не разбрах съвсем ясно смисъла… Твоите двама племенника и твоята тамошна съпруга.
Моето детско съзнание бе щастливо от усещането, че е открило един нов свят вътре в твоя.
Но там осъзнах от къде идва цялата твоя любов по река Уругвай и Фрай Бентос. Река Дунав минава покрай твоето родно място, украсявайки брега с долини и зелени планини, а на отсрещния бряг е Румъния. Изключително подобно на това място, което беше избрал за твой втори дом и за новия си живот. Място, където се появих и аз, за да заема достойно място в сърцето ти, още повече, че бях първото момиче родено през тази нова за теб ера.

re

снимка: река Уругвай

Моят незабравим баща

Моят баща обичаше самотата, затворен в спомените си, беше рядко весел и засмян. Завеща ми най-доброто от себе си… любовта и интереса да опозная неговия род.
Оскъден в думите си, трябваше с тирбушон да му вадим думите от устата – така казваше майка ми… Боготвореше брат ми, може би защото му напомняше за онова момченце, което беше оставил в своята България… Виждайки го да расте, може би мислено си е представял своя първороден син.
Спомням си, че ме хващаше за ръка, когато се връщахме от вилата, позволяваше ми да му измия главата, за да може после да го среша, когато се върнеше уморен от кланицата…Сядаше на своето столче, за да изпие горчивото си мате и тогава се появявах аз с инструментите си. Спомням си също така, когато го карахме насила да заведе кучето на реката.
Минаха много години, преди да разбера неговата тъга, ужаса от промяната, прекъсването на връзката с любимите му хора… Никога незабравени, въпреки че те са се чувствали изоставени.
“Англо”, неговата вила и градината; папагалът и кучето бяха домашните му любимци.
Кокошките му, гълъбите и зайците подхранваха жаждата му да изпита различния вкус на месото, в сравнение с купеното от кланицата. Всичко това изпълваше дните му. И разбира се, никога не липсваше ежегодното пътуване до Гуалейгуачу в имението на едни роднини на майка ми.
Дружеше със сънародниците си и с други емигранти-чужденци, които бяха наоколо. Въпреки голямото му желание да науча български, никога не му доставих тази радост. Всяка неделя на обяд, без изключение, по едно радио имаше програма с виенски валсове. Тогава той отместваше масата в дневната настрана и ме учеше да танцувам валс. Признавам си, че беше едно изключително преживяване. Няма по-хубав танц от валса… След това идваше ред на играта с размяната на думи – избирахме си някаква дума, например, маса, и той я казваше на български, а аз на английски, защото по това време го изучавах в училището Сан Хосе.
Смятам, че съм закърмена с неговата кръв на чужденец, бях тази, която можа да проучи миналото му, съхранявайки го с много търпение, до мига когато отново го възкресих при пътуването ми до България.

Баща и дъщеря

“По тази река тръгна баща ти и никога повече не го видяхме…” Това бяха думите казани ми на български от един от племенниците му. timthumbdunavснимка: река Дунав

Питам се: Как се е решил да остави своето семейство, традиции, страната си и да се отправи към неизвестното в епоха, когато комуникациите са били в своя зародиш, сравнявайки ги с днешните.
Струва ми се, че трябва да запитам същото и себе си. Кога реших, че трябва да замина, да се отдалеча от топлината на родния дом, от познатото, за да се скитам едва ли не с превързани очи.
Разбира се, бидейки далеч, не се чувствам забравена, изоставена или изгубена…
Ти разкъса пъпната връв… Беше единственият изход… Съдбата бе поискала да дойдеш в тези плодородни земи, пленили емигрантското ти сърце. Упорито пазейки спомените си. Твоите ръце потънаха в нея.
Смятам, че днес скиташ както тук, така и там, без да пренебрегваш нито едните, нито другите. Твоята смърт попречи на завръщането ти, оставяйки го неизпълнено. Почивката на един пътник, който предизвика съдбата.
Аз съм твоя последователка и също не можах да избягам от Божия план. Въпреки твоето отсъствие вече толкова години, времето само ми напомня, че и двамата бяхме движени от фините копринени конци като кукли-марионетки в един свят, колкото реален, толкова безразличен и примамлив.

Превод от испански: Ася Иванова, председател на Гражданска асоциация „Българите в Аржентина“ – Буенос Айрес

Статията подготви

Георги Николов Николов е роден на 29.01.1956 г. в Бургас. Завършил е ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, специалност “Българска филология” през 1980 г. и дълго време работи като журналист, за кратко – и като моряк. Дипломира се върху творчеството на Борис Шивачев. Член на Съюза на българските писатели и на Българската академия за науки и изкуства – БАНИ. Ранните пътеписи според него равностойно допълват “емиграционната” тематика.  А морето присъства трайно както в първия му сборник “Пътища” (1995), така и в електронната му книга “Морето в българската периодика ХІХ – ХХ в.” Продължава да работи върху тези три теми, понякога се занимава и с литературна критика. От 2007 г. живее във Велико Търново. През 2014 г. излиза на пазара сборникът му “Творци и време” – за забравени имена.

Повече за книгата “Творци и време”: тук

За връзка с автора: bi_georgi_nikolov@abv.bg

Facebook коментар

Чуждоземец е изцяло независима медия. Ако сме ви харесали можете да ни подкрепите тук:
Благодарим Ви! 90 90 90 LOGO KUBRAT CHERNA1 >

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР