Какво мислят американците за нас, българите? Далеч по-важно е какво мислим ние, българите, за нас, българите

0
401

Друг случай, отпреди десетина години:  бях барман в “Шератън”, в който бяха отседнали няколко рок-групи, една от които бе Mercy Playground. Тяхната звезда бе изгряла точно тогава, навсякъде звучеше хита им Sex and Candy. Вокалистът им се казваше Джон Возниак и вечерта след концерта слезе в бара и се заприказвахме. Той, разбирайки че съм от България каза: Аз съм израстнал с една плоча

с ваша фолк-музика. Как така? любопитствам аз. Баща ми я бе донесъл отнякъде и аз постоянно я слушах. Първата си песен дори написах, като “обърнах” една от песните в албума, просто взаимствах мелодията и я изсвирих обратно. По-късно, аз черпя Джон едно поредно мартини, а той в замяна на това пее Sex and Candy по телефона на жена ми, която събудих. Бе 3 след полунощ. Bulgaria rocks, man!

Един познат преподавател в университет, фотограф, призна, че преди време, си представял, че ако мине зад желязната завеса, светът моментално става черно-бял. Той пък си

осинови руско дете. В един дъждовен следобед преди няколко години се запознах най-случайно в Сан Диего с Роб Халфорд, фронтмена на една от любимите ми британски групи Judas Priest. Оказа се, че той имал апартамент в Сан Диего и живеел тук през голяма част от времето. След като му признах, че съм израстнал с неговата музика, поговорихме за любимия ми техен много стар албум Sad Wings of Destiny, стана ясно, че съм от България. Той каза че, скоро преди това имал концерт в София. Хареса ли ти? питам го аз. Да, казва той, но се смее. И веднага добавя – бяхме на някакво късно телевизионно шоу. Кое? (Макар вече да подозирам какъв ще е отговора.) На един дълъг тип, с обръсната глава. Е, как беше? Ами- вдига примирително рамене и обръща длани нагоре Роб Халфорд, накара ме да пея отново Breaking the Lаw с неговата група. Въздиша и отпуска рамене, повдига вежди, усмихва се. Ясно.

Ето и една асоциация за България, с която се срещнах в Америка:  голяма част от възрастните са израстнали с един детски филм-мюзикъл на име “Чити Чити Бенг Бенг”(1968). В него, покрай другото се разказва и за царството Вългария (на английски се произнася досущ като България, с променена първа съгласна) и в това царство един ужасен владетел ненавижда децата и ги хвърля в затвори. В това царство

щастието е престъпление. Доста хора са ми казвали, че когато чуят България, в съзнанието им неволно изникват образи от “Чити Чити Бенг Бенг”.

Та така. Примерите са страшно много и един от друг по-интересни. Но като цяло най-честото изражение на американец, който току- що чува откъде си е позитивно, но празно. И това изпълва с възмущение някои от сънародниците ми. Как така, простите американци не били чували нищо за България!? Та ние, с нашата хилядолетна история, ех-е-е-й… Но какво, ако такъв един докачалив българин, все пак преодолее за миг връхлетялата го горчивина и се сети на свой ред да попита човека пред себе си, той/тя откъде е,  и не щеш ли попадне на някой от Небраска, Омаха, Айова или Гуам?

Какво знаем ние за тези места? Да, и аз така мисля – нищо. Нищо. За мен не е странна честната реакция на американец, който не знае нищо за България; странна е арогантността на българина, който е възмутен от този факт! Като дете, моите родители ме изпращаха често да прекарвам ваканциите си  „на село” при баба и дядо. Спомням си как, минавайки покрай насядалите по пейките баби с избелели забрадки, се ядосвах на неизменното им “Ти на кого си момче? От’де идваш?” Какво им влизаше в работата на тези бабушкери да ме питат на кого съм момче?, ядосвах се аз тогава. Схващах думите им като въпроси, а всъщност, те са били просто етикет, код на общуване на едно традиционно общество, което още тогава бе започнало да се разпада, а в наши дни агонизира. „Какво мислят американците за нас българите” е въпрос, който може да дойде само от недрата на тази традиционна парадигма на мислене. Кои точно американци, за кои точно българи – не е ясно. И защо е интересно да се знае какво мислят ТЕ за НАС? С какво това ще промени ежедневието ни? Тази традиционна парадигма е най-най-най-общо казано парадигма на племенното мислене; в нея светът се дели на  “наши/ваши”, на тук и на там; в нея е важно кой откъде произлиза, големец ли е чичо му, апартамента му в центъра ли е, на колко ката е къщата му, колко глави добитък има, баща му лежал ли е в затвора и т.н. В тази схема на мислене бе изключително важно „да не се излагаме пред чужденците”, да се представим добре на Световното,

да им разкажем игрите”, да вземаме медали на Олимпиадата, да се „гордеем с историята си”, да се „срамуваме” от постъпките на този или онзи политик. Всеки българин в тази парадигма е не просто индивидуалност, а удължение на родината, своеобразен амбасадор, който с всяка своя постъпка носи на племето си или чест или свян.

А истината е, че имиджът на България зависи от това с кого говориш. Американците, с които аз общувам имат силно позитивен имидж за България. За останалите мога само да гадая. България е

мъничко петънце на картата на света, с великолепни природни забележителности и прилични хора, причинили по-малко страдания на човечеството от повечето свои европейски съграждани. Какъв е имиджа на Белгия, за сравнение? Страната-домакин на Европейския съюз и НАТО, Белгия, е отговорна за едни от най-ужасяващите масови престъпления срещу човечеството, извършени по времето на Крал Леополд в Конго. Геноцид в размер на милиони и милиони местни жители избити в края на 19. и началото на 20. век – не знам как това засяга имиджа на белгийците към днешна дата. Да не говорим за имиджа на Германия, Япония, Турция, Русия…

Но американците просто не гледат на света по този начин, защото така са научени от най-ранна възраст. Да съдиш за личността по това, откъде идва е сериозна форма на невежество. Американците не се интересуват откъде идваш, а закъде си тръгнал. Бивайки заклети индивидуалисти, те не наслагват твоята личност върху силуета на държавата, от която си. България, както и всяка страна на планетата, в която те не са били е Тера Инкогнита.

Което е великолепно. И накрая завършвам с един спомен от първата си година в Щатите. Живеем в Кълъмбъс, Охайо и аз съм в един магазин за втора употреба на Salvation Army. Крача полубезцелно измежду рафтовете с боклуци, не помня какво търся, беше май нещо свързано с фотоапарата ми. Който е ходил в магазини за втора употреба, знае как миришат те – на стари хора. Не намирам каквото търся и вече почти на изхода,  попадам на един сандък с овехтяли National Geographic списания и кой знае защо започвам да ровя из тях като бурсук. Не знам как ровят бурсуците, но си представям, че ровят точно така – като че са в магазин за втора употреба. Изведнъж попадам на един брой от юли 1980-та и корицата му е снимка на изящно конче от тракийските съкровища. Прелистих го смаян и установих, че на практика половината списание е за България. За България тогава, за България преди, за комунизма, за Османското владичество, за прабългарите, траките, за тези преди тях и за тези преди-преди тях. Купих го за 29 цента и излязох. Всичко, което има да се научи за народа, към който принадлежа, може да се научи точно от този брой на National Geographic. Автори на материалите са Бойд Гибънс, а фотогографът е Джеймс Л. Стенфийлд. Снимките са феноменално добри – те улавят не просто многото лица на България, а най-характерното и общо в тях. Материалът започва в село Горна Сушица, Пиринско, с камион ГАЗ-51, минава през Дондуков, София сутрин, Александър Невски нощем, през Пловдив и Долината на Розите, Шипка и манастирите, Пазарджик, Стара Загора, за да свърши с плажовете на Слънчев Бряг и Албена. История, география, политика и лични разкази са изплели четиво, което е извлякло

най-същественото от нас, квинтесенцията на бита ни. Никъде нищо не е украсено, нищо не е политически оцветено, всичко е такова, каквото навярно е, ако промием калта на злободневието. От страниците на това списание ме гледаше една България, която хем познавах до втръсване, хем сякаш откривах за пръв път. Никаква патетика и славни псевдоисторически измишльотини. Никакво изкривяване на факти. Просто съвестно и добронамерено, майсторско и достойно търсене на облика на една достойна култура, каквато е и българската.

България е такава каквато е. Няма никакво значение „какво мислят американците за нас българите”. Далеч по-важно е какво мислим ние българите за нас, българите.

Захари Карабашлиев, текстът е публикуван в списание „Мениджър”

Източник: Мениджър

Facebook коментар

Чуждоземец е изцяло независима медия. Ако сме ви харесали можете да ни подкрепите тук:
Благодарим Ви! 90 90 90 LOGO KUBRAT CHERNA1 >

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР