Кошмар за бъдещето през очите на един млад българин в чужбина / Какво би станало, ако не се стегнем?

Блогът на българите в чужбина Чуждоземец представя страховете на един нашенец зад граница.

Разказ за едно „по-светло“ бъдеще

Годината е 2089-та, България. 10 милионно мулти-културно население, сред което българите са се превърнали в малцинство от 20%. Официалните езици са турски и арабски, а от време на време пускат български субтитри на някой по-стар филм. Исляма е единствената свободно практикуваща се вяра, всяка друга чужда изява на религия се счита за провокация, дори радикализъм и се наказва с рязане на ръце и глави. Джамиите, вече са повече от училищата, (където всички учебни предмети се изучават на турски или арабски, а българска история, език и култура не се изучават от десетилетия). Гръмки сирени прекъсват всекидневната шумотевица пет пъти дневно, за да отбележат времето за молитва. В супермаркетите свинско месо няма – забраненото е със закон от 2066 г. и всяка незаконна консумация се наказва с рязане на език. Бурките са задължителни, за всички жени и момичета над 10 годишна възраст, без значение от тяхната принадлежност. Българското малцинство е жертва на неофициална репресия и натиск, заради религиозната си принадлежност и отличаващите ги европеидни физически белези.

23 годишния Иван Иванов се прибира уморен от 12 часов работен ден в една от многото дюнерджииници на лидера на пазара за бързо хранене в България – Абдулах Амин. Всеки от обектите гордо носи надписа „HALAL”, който гарантира, че няма наличие на свинско месо в състава на храните. Младият мъж, влизайки в едностайният си апартамент в българския квартал, където стените са тъмни и потънали в мухъл, въздуха студен и влажен, а малкото мебели стари и изхабени. Той хвърля работните си дрехи на стоящия в коридора стол и се просва изтощен на дивана в хола. Пуска телевизора, за да се разсее малко. Попада на изявление на президента на България – Али Местан, в което той съобщава, че е приет нов закон: по време на Рамазан Байрам, непрактикуващите исляма нямат право да се хранят на публични места в уречените за пост часове, тъй като това се приема за неуважително и арогантно. Също така друг закон е пред гласуване: вместване на полумесец в българските герб и знаме. Медиите бълват постоянна пропаганда, за величието на религията, следването на писаните закони и как тя е единственото и безусловно световно добро. Турция и арабските страни от така наречения „голф“ като Саудитска Арабия, Кувейт и Катар се издигат на пиедестал от правителството и медиите, тъй като са главните инвеститори в българската държава.

Иван решава да се разсее и пуска спортния канал, където дават мач от световното първенство по футбол в Германия, където домакините се изправят срещу Франция. Спортното събитие се излъчва по няколко канала, съответно на арабски и турски, които вече са задължителна част от говоримите езици на българина. Всички футболисти са с арабо-мюсюлмански корени, тъй като Европа вече се счита за колония на близкия Изток и имената им не са нищо необичайно за това време: Башир, Гафур, Джинан, Зариф, Масир, Елмесаоди и т.н. Привържениците подкрепят любимият си отбор със съответната му фланелка, както и развявайки Иракски, Афганистански, Турски и още куп знамена, за да подкрепят своите съграждани играещи в двата отбора. От всяка страна на стадиона има по един малък сектор събиращ 1000 души, предопределен за вече изчезващите европейци, които често ги е страх да присъстват на подобни събития или са длъжни да стоят тихо и мълчаливо за да се избегнат размирици. По време на полувремето, младият български мъж изважда 2 дюнера и малко салата, останки от работата му и вечеря набързо преди началото на второто полувреме. Още 45 игрови минути и резултата е 2:1 за домакините. След края на събитието Иван разпъва малкия си диван за да го превърне в малко по-удобен за сън. Изтощен и отчаян спира погледа си върху стара снимка на Васил Левски, завещана от дядо му, на която стоят силно избледнели думи на апостола, вече невъзможни за прочитане. Това връща на младият мъж спомен от детството, в който дядо му с ентусиазъм му разказва спомени от неговият дядо за величието на българския народ и българската история. Тъгата го обзема и ляга в леглото покрит с две одеяла. Затваря очи се опитва да си представи един свят, където България все още е българска държава, българите още са народ и все още имат силата да контролират съдбата си.

Изпратете ни вашата история в чужбина

Пишете на електронната ни поща: chujdozemec@yahoo.com

(Visited 3 times, 1 visits today)

Leave a Comment

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *