Приказката на една успяла бургазлийка в Дубай

1
4043

parvavdubay– Как минава един твой ден напоследък?

– Различно. Всеки е сам за себе си. Точно това си бях пожелала, помня един ден като тийнейджърка – да нямам ден повтарящ се с друг. Срещи с клиенти, проекти, изпълнение.

– Имаш прекрасна дъщеря на 4 годинки. Коя е най-голямата ти издънка като родител?

– Знаеш ли, дъщеря ми прави всичко много лесно. Тя е много талантлива и любознателна, всява такъв респект, кара те да се държиш с нея като с равен, даже понякога ми се струва, че аз съм детето. Предвид дейността ни и мястото където сме – нямаме пряка помощ от близки – тя е с нас на работния сайт още от много малка.

– Още деца планирате ли?

– Засега не. Но това, което не е, може и да бъде. Както се казва “човек предполага, Господ разполага”.

-Как се влюбихте със съпруга си?

– Хм… при мен беше постепенно. Работихме различни работи, но на едно място – в Слънчев бряг: той като главен мениджър към Sixt за Южното Черноморие, а аз – като улична портретистка, изкарваща си парите за следването в Германия. И в продължение на два летни сезона всеки път чакайки да ми проявят снимките във фотото до неговия офис, получавах здрависване и чаша студена вода, заговаряне на Вие и разговорът често свършваше в обсъждане на рицаря от дърво, който той дялкаше в свободното си време…

– Колко време продължи флирта ви и как събрахте смелост за брак?

– Заминахме заедно – в нощта на съдбовното решение той ме понесе на ръце с думите: там съм, където и ти! С теб ще отида на края на света. Идвам да ти мия четките и да ти държа статива…

– Романтично ли ти предложи съпруга ти? Или… ти на него?

– Едва ли неговото предложение (негово беше) ще влезе в класацията за най-романтичните предложения за брак, но за мен остава уникално и неочаквано. Беше почивен ден, всъщност националния празник на Дубай и той се изниза още рано сутринта да си поправя чопъра в офиса (който е и склад, и гараж). Върна се следобед, изцапан до ушите. Тогава измъкна кутийката и пръстенът светна, контрастиращ на черните му ръце. Казах „да” без колебание.

– Сватба като в арабска приказка или като в приказка на Андерсен?

– Сватбата си беше “нашата приказка”. Оженихме се в Дубай. Тогава живеехме във вила и бачкахме до последния ден преди голямото събитие. Помогнаха ни всички приятели, сред които освен българи – шотландци, ирландци, англичани, сирийци, немци, австралийци, руснаци. А нашите спонсори, които са местни араби, се погрижиха за кулинарната част. Всички твърдяха, че това е най-непринудената и истинска сватба, на която са присъствали… Надявам се и за тях да е било така, защото за нас беше.

– Имахте ли гаф на сватбата?

– Гаф – в този смисъл не. Но си спомням, че падна голяма веселба още в българското консулство, даже на снимките е запечатано, че всички бяха в приповдигнато настроение. Или може би да – когато нашият кум (Стюарт Уилсон, шотландец с лордска кръв) ме докара и влизайки в залата видях за първи (и за последен път) моят рицар да рони сълзи.

– Кой от двамата е глава на семейството?

– С това често си правим шеги. Нали е казано, че, на който вторият пръст на крака е по-дълъг, той води в брака. Ние и двамата сме така и понеже не можем да се разберем – се редуваме.

– Притеснява ли те това, че съпругът ти е по-млад от теб?

– Как може да ме притеснява?! Коя жена бяга от това?

– Нека поговорим за детството ти. Къде и как премина то?

– Мисля, че почти няма човек от нашата генерация, който да не може да се похвали с щастливо и безгрижно детство. Поне имахме всички предпоставки за такова. Моите най-ярки спомени ме отвеждат в селската къща, при баба и дядо, където от сутрин до вечер гонех скакалци и пеперуди, дресирах кокошки и пеех на петлите песни, четях книжки и както Ран Босилек пише: “…с весели другари скачах и се смях…”.

– Какво дете беше?

– Кротко, ученолюбиво, но общително, с отворен поглед към света.

– В училище имаше ли успех сред момчетата?

– Не мисля. Всъщност зависи в какъв смисъл. Случих и в основното и в средното на добри приятели. Бяхме много задружни класове и да, ако мога да кажа, винаги съм била в активната агитка – тези, с които искаш да дружиш.

– Спомняш ли си първата любов?

– Е, как? Разбира се. Беше абитуриентската ми вечер. Бях с рокля от тафта, като истинска принцеса в духа на 18 век. Спомням си още думите на моята фея-кръстница: “И не забравяй, точно в полунощ да завъртиш вълшебния пръстен да се появи принца”… И той не закъсня. Така срещнах първата си голяма любов.

– Баща ти и брат ти също са художници. Те ли събудиха артистичния ти талант?

– Да. Сега поглеждам назад с усмивка и умиление. С моят брат имаме 8 години разлика и понякога ми се е струвало, че имам двама бащи. И понеже брат ми пое от ранна възраст по пътя на изобразителното изкуство, аз някак си до последно упорствах и се занимавах с всевъзможни заместители: пеех, играех художествена гимнастика, танци. Моята треньорка Ани Костадинова, съпруга на първият ни републикански шампион по бокс Георги Костадинов, ме беше открила като много малка и идваше да ме взема лично от вкъщи, за да тренирам. Спомням си след тренировки по гимнастика, които свършваха по тъмно, отивах при баща ми, който по това време преподаваше подготвителни уроци по рисуване в читалище Фар в Бургас, и го изчаквах да свърши да се прибираме заедно. Веднъж той ми подаде парче кадастрон и аз седнах на свободния статив и зарисувах наредения натюрморт. Опомних се, когато татко промълви думите зад гърба ми: „Ауу, татко, това много добре се е получило…”. Тогава за миг се почувствах като “хваната в капана”… А дилемата се разреши много бързо, когато стриктната ми майка постави въпроса накрая на шести клас: математика или английски? И аз тутакси избрах: рисуване.

– След Бургас накъде продължи пътя ти?

– След завършване на училище “Св. св. Кирил и Методий” с хуманитарно-изобразителен профил, продължих в София и поредният ми опит за “свиване” от пътя беше осуетен. Още за кандидатстването за средно образование бях писала в софийски техникум като желана специалност “Текстил” и въпреки високите ми оценки – на последната ми трябваше 3,50. Бях се видяла вече вътре, но ми забиха тройка. Това се повтори и после с Академията, където реших да разчупя традицията (брат ми и баща ми са завършили Стенопис), залагайки отново на текстил. Но след поредното разочарование и от несъстояла се среща с Греди Аса – нашумелият тогава професор по текстил. Последвалата “случайна” консултация, на която разгледа работите ми, бъдещият ми преподавател Ружко Челебиев и професорът, който е изучил и баща ми и брат ми, Илия Илиев единодушно заявиха: „Тук се наблюдава едно типично и солидно стенописно изграждане”. Последва година от къртовски курсове, за да оправдая нивото на прославената като най-трудна за влизане специалност „Стенопис”…

– Като студентка в Германия къде живяхте, как се издържахте?

– Германия е здраво перо в развитието ми, както в професионален, така и личен план. Там за първи път разбрах какво е да разчиташ само на себе си. Имах невероятния късмет да попадна на истински гуру – моят професор по живопис и текстил Улрих Раймкастен, който ми отвори очите за истинските ценности в живота и изкуството.

Той казваше: „Вие от източно-европейската школа – руснаци, българи, чехи, поляци, имате един и същ проблем – имате желязна рисунка, но като завършите Академията, сякаш ви отрязват ръцете – не знаете как да продължите. С теб ще имаме задачата да намерим звукът от плясването с една ръка”…

Имам невероятни моменти и неповторими спомени. Голямата подкрепа дължа на моята “немска майка” – Ханелоре, с която семейството ни се запознава след една екскурзия в Германия. Аз съм била само на 4 годинки и която има вече 30 гостувания у нас.

Издръжката ми, за изумление на немските туристи, си осигурявах в България. През летата на Слънчев бряг рисувах портрети. Там прекарах общо 12 сезона.

– България или Германия?

– Като човек, прекарал по-голямата част от съзнателния си живот вече извън родината, мога да кажа, че не страдам от излишен патриотизъм.

Светът става все по-космополитен и човек не трябва да поляризира – у нас е хубаво, навън – не. Аз съм устроена така, че да намирам навсякъде хубавото.

– Как попадна в Дубай?

– Беше дъждовен ден и нещо ме натискаше на канапето да тръгна за лекции в бург-а. (Бург Гибишенщайн, в Хале на Заале, Германия).

По телевизията вървеше филм за Дубай. Даваха за една чистачка- германка, която след като останала без работа в страната, си подава документите и за 24 часа визата й пристига по факса и тя заминава. Година по-късно тя има собствена компания (за чистене), с десетки души работен персонал. И аз тогава си казах: Да бе, да, приказки от 1001 нощ. Но от този ден натам в съзнанието ми остана да зрее желанието ми да проверя. В Германия вече се усещаше стагнация, решението ми не закъсня. Появи се възможност и заминах. Бяхме трима българи, работихме за известен италиански декоратор. Това беше кръщението ми.

 

– С какво се занимаваш?

– Това е въпрос, на който в България много трябва да обяснявам – с арт декорация. Особено, когато последва “разбиране” – мислят си, че е интериорен дизайн… Да, работата ни е свързана пряко с вътрешния дизайн, но ние сме специализирани в артистичното оформление или грубо казано “фонът”, на който стъпва целият този интериор: било то стенописи или мазилки, орнаментални композиции или позлата, мраморна или друга имитация.

– Има ли големи перспективи за вашата дейност в Емирствата?

– Тази година честваме и първия юбилей с фирмата си. Равносметката е къртовски труд и постепенно налагане на пазара. А той е необятен. Всяка втора къща е наш потенциален проект. Тук, в страната на милионерите, се строи нашироко и нависоко. Но утвърждаването не е лесно. Манталитетът на местните е такъв, че те не вярват на красиви приказки и силни думи. Искат за всяко нещо да се убедят с очите си – око да види, ръка да пипне, както се казва. Може да си най-прославеният майстор, да имаш кетап от най-престижната Академия по изкуства – това не ги впечатлява особено. Те искат да видят как работиш. Затова ние след толкова години сега жънем успеха си.

– Добри съседи ли имаш? Помагат ли ти?

– Мястото, където живея е многолико. В Дубай се срещат всякакви националности. И всички живеят като едно голямо семейство. Съседите ми отдясно са филипинци, отсреща англичани, от ляво сърби. С всички имаме чудесно съжителство.

– Християнка ли си? Как се живее в мюсюлманска държава?

– Да, аз съм и винаги ще си остана християнка. Живея в мюсюлманска държава, но хората тук, предвид многообразието, толерират всички религии и редом с Рамадана се празнуват Коледа, Индийска, Китайска Нова година…

– Имала ли си неприлично предложение от арабин?

– Не. Съмнявам се, че ще имам. Местните араби са най-сдържаните и възпитани хора, с които съм имала честта да общувам. Арабин никога няма да те загледа или да изфлиртува. Но в същото време, ако го заговориш и той се види в ситуация, че някой очаква помощ или има нужда от него – ще направи всичко възможно да ти обърне нужното внимание.

– Страхувала ли си се от провал, когато стартира дейността си?

– Не съм мислила над това. При мен нещата понякога се развиват толкова бързо, че едва после с времето идва осмислянето.

– От къде черпиш идеи за работата си?

– Във всеки проект приемам предизвикателството на вариациите и изискванията на различните вкусове; те наистина ме съпътстват в процеса на трансформация, но вярвам, че и солидният „бекграунд” изказва сериозна дума в креативността. Невероятно е усещането да си част от създаването на нов декоративно-илюзорен свят.

– Разкажи ми за някой голям твой проект в Дубай?

– Проектите ни са многообразни. За 10 години сме установили трайни контакти и имаме клиенти, на които сме изпълнявали мулти-проекти: вили, частни резиденции, палати, ферми, ивенти. Един от най-интересните безспорно беше частната ловна ферма на шейх Заед, рулърът който е издигнал Дубай в това, което е днес. А скоро ни предстои и пътуване до Тайланд за декорирането на резиденцията на наш дългогодишен клиент, французин, с който това ще е вече 6-ти проект заедно..

– Със съпруга ти имате ли служебни скандали? Надпреварвате ли се?

– Скандали – не, но присъства работен спор, който за мен е много важен – той ни движи напред. Даже бих могла да кажа, че двамата много добре се допълваме. За надпревара в този смисъл не може да става дума. Във взаимен интерес е нещата да се разпределят.

– Тъмното лице на емигрантския живот?

– Не можеш да забравиш че си гост, усещането, че си като дърво без корен – висиш във въздуха.

– Срещала ли си клонинги на Бай Ганьо?

– Бай Ганьо не умира – той живее вечно и колкото и някои да не си го признават – живее във всеки един от нас. Алеко Константинов изключително умело е събрал всичките ни отличителни черти и да, наистина, в чужбина, като че ли те още повече се открояват.

– Кой е най-трудния момент в кариерата ти? А в живота?

– Дали животът е труден или лесен зависи от твоята собствена нагласа. Всички трудни моменти не са случайни и ти трябва да се научиш да извличаш поуката от тях. Трябва да разбираш защо се случват. Иначе изпитанието на всяко едно начало е голямо. Но там е и най-голямото училище. Аз съм благодарна на всеки един етап.

 

– Зодия Лъв си. Чувстваш ли, че притежаваш лъвските качества?

– Лидерство, определено. Качеството, което обаче най-много ми пречи, е перфекционизмът. Очаквам от всички да бъдат добри поне колкото мен.

– Какъв трябва да е човек, за да го допуснеш до себе си?

– Истински.

– Суетна ли си?

– Поносимо. В живота се научих, че не е нужно толкова да се харесваш на другите, по-важно е да се харесаш първо на себе си.

– Любим стих?

– Обичам поезията на Ренесанса: дълбоко в себе си май оставам една неспасяема романтичка. Петрарка е един от поетите, който ми съответства напълно.

– Готвиш ли?

– Обожавам!.. Ще ми се да имам достатъчно време за това. Но когато се случи, обичам да експериментирам. Не съм от тези, които отварят книгите и следват точка по точка. За мен готвенето е като рисуването – най-важното е да имаш чувство.

– Пилешко или свинско?

– Свинско с крилца – всъщност, напоследък все по-малко и от двете.

– Образът, с който свързваш България в момент на носталгия?

– Кисело мляко, чиста храна, природа, флора и фауна. Истинското име на България е Изобилие. У нас има от всичко по много. Бленувам за времето, когато България ще стане отново най-големият производител на зеленчуци, плодове, вино, както е било преди Втората световна …

– България или United Arab Emirates?

– Едното е пътят, другото е целта.

– Наскоро си бяхте в Бургас, намирате ли го променен?

– Очаквах повече, за съжаление. Но макар и да го чака още дълъг път, Бургас върви в правилната посока. Когато редом с фестивалите и оперните представления се завърнат кината и се закрият бингозалите – Бургас ще изживее нов Ренесанс. Бургас винаги е раждал изключителни таланти. Време е да ги съхрани.

– Какво би върнало Диана в родния Бургас?

– Спокойствието и усмивките по лицата на хората – това би ме върнало обратно там.

– Как и къде се виждаш след 10 години?

– В Родината си. Дай Боже!

-Имаш ли пороци?

– Още се опитвам да си наложа максимата: „Когато искаш да контролираш всичко, не успяваш да се насладиш на живота”. Понякога човек трябва да остави нещата на собствен ход и да живее мига.

Facebook коментар

Чуждоземец е изцяло независима медия. Ако сме ви харесали можете да ни подкрепите тук:
Благодарим Ви! 90 90 90 LOGO KUBRAT CHERNA1 >

ЕДИН КОМЕНТАР

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР