Тъжната изповед на един емигрант

0
1923

Летище София. Гъмжи от хора. Главата ми още бучи. А и този полет от Мадрид твърде дълъг ми се стори. Все едно не три, а трийсет часа пътувам. Не съм си идвал в България повече от година. И ми е едно такова чоглаво, напрегнато, като всеки път. Озъртам се притеснено. Къде са? Чакат ли ме? Нали всички обещаха да дойдат.

– Татеееееее, чувам пронизителен писък. Татееее.

Олеква ми. Тука са, бе. Всички са тука. Децата, жената, брата и мама чак довели. Ух, че хубаво ми стана. Митко тича към мен като разбутва хората наоколо. Второкласник е тази година.

Ивчето, дъщерята, по-сдържана. Усмихва се притеснено и ме прегръща. На 15-ет други проблеми си има. Гледам я и не мога да и се нагледам. На тате хубавицата. Майка и вече ми се оплака по телефона, че се навъртат момчета около нея. Ще се навъртат, ама ще заиграе сопата. Силният глас на жената ме сепва:

– Иване, Иване. Много си се охранил. Какво коремче си пуснал. Добре си живееш там, ние тука да му мислим. Мама се просълзи. С брата се прегърнахме по мъжки.

– Хайде, хайде, стига сте ме зяпали, карайте към вкъщи, викам аз. Гладен съм като вълк, изморен. В два през нощта съм станал, за да стигна навреме до летището.

Като прекрачих прага на апартамента и се почувствах така сякаш вчера съм излязъл до магазина. А то 8 години минали. Всичко си е по старому. Само новото бюро на Митко не съм виждал, а той ме дърпа да се похвали. И счупената плочка в коридора, така си седи, все нямам време да поправя. Ама този път ще, ще.

Хубаво ми е. Всеки път като цар ме посрещат. Жената се спуска да шета, да готви. И се занареждат едни трушии, едни салати, любимите ми сърмички. Ехаааа. Па, сядаме с братя на по ракия. Та една, та две, та три. А на мен ми се говори, говори. В Испания от скука на глас съм си мислел понякога. Не съм луд, самотен съм. От 8 години съм в чужбина. Митко тъкмо навърши година и стегнах багажа.

– Стига си пил, Иване, сепна ме жената.

И като ме доядя в този момент. Като ми се стегна душата. Па като почнах срещу жената, срещу брата. Те ще ми казват колко да пия. От Европа пристигам. Кои са те? Нищо си нямат. Нищо не им е наред в държавата. Ни икономика, ни политика, ни пътища. А в Испания.

Е, къде са виждали те европейска държава. И украсата за Коледа по-хубава от Софийската. Влезеш в магазина и продавачките едни любезни, любезни. От пиле мляко ще ти намерят. И в работата всичко ми уредено. Служебни дрехи раздават на всеки 6 месеца. България ще ми хвалят. Нали виждам, все по-зле става. И като съм глътнал четири ракии, той и езика не спира да плямпа.

Па, жената ме гледа, гледа и ми вика:

– Иване. Тази плоча съм я чувала. Всяка година ми я въртиш. А и кога успя украсата на София да разгледаш като не си излизал. Ела си, ако ти е тежко. Тука работа ще намериш, златни ръце имаш. Гледай на какво си заприличал. Само глупости говориш.

Ядосах се. Такова ли посрещане заслужавах. Аз чергарствам, аз се мъча. Спестявам, те да са добре. Един ден да ме оставят на мира. Да пия колкото ми душа иска. Да я напия тази мъка, да не човърка в мен като с ръжен. И си легнах. Сърдит, ама много сърдит. Така и се бях наточил на жената. От кога не сме се виждали. Тя ме побутва, побутва. Направих се на заспал. Ще чака, май е забравила кой командва в тази къща.

Не успях да заспя. Въртях се, а насам, а натам. Мъка, мъка е заседнала като буца в гърлото ми. Искам да изкрещя. Ей, емигрант съм. Див, емигрант. На кого да си изплача болката? Лъжа, че съм добре. Лъжа, че е хубаво. Лъжа, че съм щастлив. Лъжа, че мразя страната си. Себе си мразя, че не успях. На кого да споделя, че ставам в 4 и отивам във фермата да доя крави. Цял ден после изривам тор от обора, а испанеца гледа на мен като трета ръка човек.

Работя по 12- 14 часа на ден и като с прибера капнал искам някой една добра дума да ми каже, вечерята да сложи. Няма. Всичко наоколо е нямо. Хапвам набързо, каквото намеря в хладилника и заспивам. Една ракия, мамка му, няма с кого да изпиеш. Няма на кого да се скараш. Работиш, работиш, работиш. Като се чуем с децата по скайп се усмихвам насила и разказвам колко ми е хубаво. А после плача, плача и гледам стената. Кой ви е казал, че мъжете не плачат? Кървави сълзи са мъжките. А Митко разказал в училище, че баща му е шеф в Испания. Шеф на кравите, какво знаете вие.

На 300 км. от Мадрид живея. В една къщичка с две стаи, близо до фермата. Я, има вода, я няма. Вътрешна тоалетна няма. Зимата зъзнеш като куче. Не искам друга квартира, тази е безплатна. Иначе мога да си наема доста по-сносна. Пестя, за тях да има. Нали за тях работя.

Като ме съкратиха от Кремиковци изпадах в депресия. Мислех, мислех. С какво да ги гледам тези две деца. Стегнах багажа и ето ме, осма година в Испания.

Веднъж в годината се прибирам. Съседите гледат завистливо жената и си мислят, че сме заможни. Нищо подобно. 900-1000 евро ми е заплата. На празници и повечеко заработвам. Не харча. Само за храна не се ограничавам. Едни обувки не смея да си купя, а старите вече са с дупки на подметката. А те сега ще ме упрекват, че като се прибера, се напивам като казак. Ми ще се напия. То това ми остана. Там не пия, не пуша, не се радвам на живота. Печеля, печеля. Робски пари, печеля.

И нищо, че се караме с жената. Мило ми е, че съм тук. Знам, че сутринта като се събудя ще ми донесе кафе, ще ме гушне и ще каже:

-Иване, нали знаеш, че си те обичам. Па като се подхванем, та до обяд.

С децата на пазар ще отидем. Подаръци съм обещал. За Ивчето нов телефон, а на Митко плейстейшан. Нека са щастливи, няма да ги подиграват в училище. Баща им затова работи в чужбина. Като им блеснат очите, моите със сълзи се пълнят, ама от радост. Като не мога да ги гледам как растат до мене и това ми стига.

Бързо минаха дните, изтърколиха се. Събирам пак багажа. Жената ми е купила нов пуловер, бельо. Реди, реди. Една тъжна, тъжна.

-Иване, остани си бе, Иване. Живот ли е това, Иване? Що си мислиш, че като ме лъжеш ти вярвам. С по-малко пари ще живеем, ще се оправим, ще обясним на децата. Остани си бе, Иване.

Този разговор го водим всяка година и всяка година тръгвам обратно. Качвам се на самолета и заспивам.

Сънувам мама, как ме гони с поразеницата хляб, щото от игра цял ден не съм слагал залък в устата си. Ама аз не я искам и бягам от нея, а тя ме гони. И докато си играем на нашата гоненица, падам и си ожулвам и двете колена. А мама захвърля филията и тича пак, ама със спирта и памука. Аз плача и викам:

– Мамо, мамо. Гушни ме. Мамо, боли ме. И тя ме гушка, гушка, а аз се разтапям в прегръдката й.

-Айде, стига си викал майка си. Какво си ме запрегръщал, скара ми се спътникът да мен. Затягай колана, че ще кацаме.

Затегнах колана, затегнах чувствата, затегнах емоциите. Работа ме чака. Живот на скот. Живот без емоции. Животът на един емигрант.

Р.S И тази година забравих да поправя плочката в коридора. Но догодина ще, ще.

Източник: osata

Facebook коментар

Чуждоземец е изцяло независима медия. Ако сме ви харесали можете да ни подкрепите тук:
Благодарим Ви! 90 90 90 LOGO KUBRAT CHERNA1 >

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР