Училищата ни зад граница са спирачка за асимилацията

0
1228
Боянка Иванова живее в САЩ от 1995 г. Завършила е ПУ, специалност руска филология и английски език. Преди да замине, има 14-годишен педагогически стаж като преподавател и училищен директор и заместник-директор. От 17-те години в Америка 15 работи като учител в държавно американско училище. От 2000 г. е създател и директор на първото българско лицензирано училище в САЩ, което вече носи името Джон Атанасов. Г-жа Иванова е един от основателите на създадената в Пловдив Асоциация на българските училища зад граница, която обхваща над 200 училища по цял свят – в Бразилия, Китай, Дубай, Кувейт. Синът на г-жа Иванова е психотерапевт с американска диплома, който иска да се върне в България. Дъщеря й учи туристически мениджмънт в Аграрния университет.
 
– Как попаднахте в САЩ?
 
– Икономически емигрант съм – заминах за САЩ през 1995 г. с първите зелени карти. Дотогава работех като заместник-директор и директор в училище “Димитър Талев” в “Кючук Париж”. Там е минала по-голямата част от 14-годишния ми учителски стаж в България. Заминахме със семейството си и двете ни деца – синът ми завърши 10 клас и 6-годишната ми дъщеря, тогава първокласничка.
 
Обичам професията си, затова потърсих възможност да я продължа. В началото на престоя ми в САЩ работех в частна детска градина и в бюро на Аерофлот като наземна стюардеса. Междувременно вземах приравнителни изпити – това е и полезно, тъй като и изискванията, и цялата образователна структура, дори методиката на преподаване в САЩ са съвсем различни.
 
Имах късмета да продължа да упражнявам професията си – като двуезичен учител, т.е. учител на деца емигранти в държавното чикагско училище “Лаймън Будлонг” от 1997 г. В България нямаме такива двуезични учители.
 
Особено интересна според мен е политиката на адаптиране на емигрантите – независимо от коя част на света идват, Америка полага особени усилия за това. Според изследване в първите 3 години от емигрирането си чужденецът е най-ефективен. Точно това е времето, в което детето емигрант води своята битка с новата култура, с езиковия шок, смяната на битовите условия. Затова тези деца се поемат от учители, говорещи техния език.
 
В един момент в Чикаго се появи струпване на българи, в училищата възникна проблем с комуникирането и преподаването на деца от България, които не владеят английски. След като получих американски сертификат, започнах работа. Така оттогава досега имам късмета да работя това, което искам и мога, в американската образователна система. Тя има своите минуси, но и своите плюсове.
 
– Кои според вас са минусите и плюсовете на американската образователна система?
 
– Първо плюсовете: Има голямо обгрижване на децата, без значение какви са. Нормативът за откриване на щат е такъв – при наличие на 22 деца от една етносна група, които не говорят официалния език за страната, се наема учител, който говори езика им. Ако липсва такъв, се наема двуезичен учител със специалност ESL, English as a Second Language, с втори език английски, който може безпреводно да обгрижва тези деца. И друг плюс ¬ родителите са сериозно въвлечени както в управлението на училището – те избират директора, имат право на контрол върху изразходваните средства, имат право на мнение и са добър коректор в управлението на американското училище.
 
Това е разликата от нашето училище. Така се създава и възпитава чувството на отговорност у родителя. Освен това децата със специални нужди не са така отделени, както например в Пловдив беше преди години в училище “Стефан Караджа”. Сега и тук се говори за такова приобщаване, но е твърде закъсняло според мен. В САЩ приобщаването се прави по специални програми, по начин, който не ощетява обучението на децата, които нямат тези нужди и проблеми. Много е разнообразна програмата на тези класове. Училището, в което съм, е голямо, държавно, с около 1000 ученици. Децата със специални нужди са разпределени в четири класа, те са между 10 и 15 – при тези деца нормативите са различни. Не съм сигурна дали в град като Пловдив има такава интеграция на такива деца.
 
Кои са отрицателните неща? Учебното съдържание, особено по-точните науки, е елементаризирано. С може би 2 класа по-надолу в сравнение с българското образование. Математика, химия, физика, биология не са разделени по предмети след пети клас, както у нас.
 
– Как се справят българите в тази битка?
 
– В САЩ разбрах, че нашите деца са наистина умни и конкурентоспособни. Това обяснява защо повечето българи отиват в САЩ заради децата си. Търсят и много умело намират най-доброто за тях. От нашето училище в Чикаго, въпреки че е емигрантско (такива – за адаптиране в първите години на децата на емигрантите, са всички училища в града Чикаго, не в предградията), имаме ученичка, която след завършване на 8 клас отиде в елитна гимназия и оттам в университета Йейл. Така че не е важно къде е входът, а къде е изходът – това съветвам нашите сънародници. Може детето да завърши обикновено училище и гимназия, но ако работи върху себе си упорито, може да се стигне до Харвард и нагоре.
 
– Как се стигна до създаването на българско училище в Чикаго?
 
– Никой българин, особено в Щатите, не може да се изхранва от работа в съботния или неделния ден в такова училище. Потребността дойде от българската общност. Обучавайки децата на чужд език, интегрирайки ги в чуждата среда и система, и аз, и родителите, осъзнахме, че за 3 години губим децата си. Така започнах да пиша и говоря, че това е асимилиране без бой и без кръв, защото е доброволно и необратимо. След 10 години в тамошната образователна система детето е асимилирано. Дори да говорим български вкъщи, което сме правили, то не остава напълно грамотно. А загубвайки езика си, загубваме етноса, държавата, бъдещето си. Идеята дойде от родителите българи, които започнаха да ме поощряват: Давайте български, стига с този английски!
 
През 1999-2000 г. със събрани емигрантски пари издигнахме българската църква “Света София”, която дълго време се помещаваше в наета жилищна сграда. Построена от основи до покрив – това е единственият подобен комплекс зад граница. Там решихме да направим училище, въпреки че не беше предвидено по план достатъчно място за училище, както правят гърците и поляците – в отделна сграда. Впрочем около 2000 г. беше бум на емиграцията, поне в Чикаго, тъй като децата в моя клас в американското училище само в един район станаха от 20 на 120.
 
Посланик Елена Поптодорова се запали от идеята и съдейства да започнем обучение на децата на обикновените емигранти по Наредба 4, по която се обучават децата на дипломатите. Трябваше да представя учебен план, учебна програма, да опиша базата. Учителският състав беше вече сформиран – г-жа Елена Липкова, преподавател от математическа гимназия в Добрич, е един от моите първи съмишленици, Добринка Ватова – бе първата учителка по география, пловдивчанка, моя колежка от училище “Димитър Талев”, истински учител възрожденец. Искахме в училището да се изучава не само български език, но и основните предмети – българска история, българска география.
 
Така че от 2001-2002 учебна година училище “Света София” тогава стана първото лицензирано българско училище в чужбина извън посолствата. Започнахме с 18 деца с 3-ма учители, сега са 180, очакваме 200 деца следващата учебна година. Учителите са 14.
Лицензирано към Министерството на образованието българско училище зад граница означава дадено право за издаване на свидетелства за завършено обучение по родни предмети.
 
С това удостоверение, прикрепено към удостоверението за завършен съответен клас до 12, детето има право да продължи образованието си в България, без да полага приравнителни изпити – много жестоко наказание! Така че свидетелството от българското училище е изключително облекчение при завръщане на детето в България, а имаме доста завърнали се за 10 години.
През 2008 г. се преместихме в колежа Октън, където днес наемаме 14 класни стаи. Тогава се преименувахме в училище “Джон Атанасов”, защото негови наследници имат деца при нас. А синът му, Джон Атанасов – младши, е наш редовен гост. Специален наш гост на юбилейното ни тържество по случай 10-годишния юбилей на училището ни беше и президентът Росен Плевнелиев по време на посещението си в САЩ през май тази година.
 
– Не е ли твърде натоварваща за децата съботно-неделната програма в българското училище?
 
– Учебният план за съботния ден покрива седмичния норматив по български език, плюс час география и час история. Седем учебни часа в шестия учебен ден е сериозно изпитание за децата, свръхнатоварване, дори геройство и за родители, и за деца. Някои стават в 6 часа сутринта, тъй като разстоянията там са големи. А някои родители също работят в събота.
 
– Какви са основните трудности, с които се сблъсквате?
 
– Броят на българските деца, желаещи да изучават родния си език, расте, увеличава се и броят на родните училища в Чикаго, които днес са 9. Това все повече усложнява нещата, не само с базата и квалифицираните преподаватели, но и с нуждата за учебници, която стана наистина драстична. Първите години ги мъкнех от България в куфарите си и плащах допълнителен багаж на летището. Но учебници за 180 деца никой не може да помъкне в самолета.
 
Свързах се със съмишленици от български училища в различни краища на света. Проблемите на всички са едни и същи – неимоверно нарастване на броя на учениците, а работата на преподавателите натежава. А аз самата почувствах, че в един момент участвам в процеса на предателство, в процеса на асимилация и исках да направя всичко възможно да се противопоставя и да го спра. Като учител в американското училище ми е поставена цел да се стигне до 100 процента обучение единствено на английски език. Неслучайно след създаването на българското училище често се шегувам, че това, което правя от понеделник по петък, го развалям в събота и неделя, за да спра езиковата и етническа асимилация на децата ни.
 
– Как накарахте институциите да ви чуят?
 
– Създадохме Асоциация на българските училища зад граница – тя е учредена в Пловдив с представители на колеги от различни държави. Сред тях пловдивчани са Боян Кулов – председател и основател на Образователен център “Св. Климент Охридски” във Вашингтон, Ваня Велкова, основател на българското училище в Хамбург, Снежина Мечева, завършила Пловдивския университет, директор на училището към посолството ни в Лондон, Ирина Владикова от българското училище във Виена, Силвия Стаменова от Холандия.
 
Може да звучи нескромно, но за 5-те си години Асоциацията е свършила доста работа. От 2008 г. българските училища в чужбина вече получават 50-процентно финансиране от България. Другата част ние трябва да си я добавим – това е нашата отговорност. Има, разбира се, и критици на финансирането на българските училища в чужбина – как не ни е неудобно да искаме от тази бедна държава! Смятам, че това се полага не само поради конституционните права на децата с българско гражданство, но и поради факта, че живеейки в чужбина, тези деца до известна степен са облекчили българския бюджет от необходимите средства за задължителното им обучение до 16-годишна възраст.
 
Да не говорим за сумите, които емигрантите вливат в родината. Няма българин зад граница без парче земя тук. Това е залегнало в историята и народопсихологията на българина.
 
Дейността на Асоциацията е насочена както към запазване на родния език и етническото самосъзнание и националната принадлежност на децата български граждани зад граница, така и на тяхното адекватно реадаптиране при евентуално завръщане в родината. Това трябва да залегне в национална политика на българите зад граница – ноември месец в Брюксел ще има форум по тази тема. Живеем в глобален свят – никой не е закрепостен там, където живее. А незнаенето на роден език в семейство емигранти го обрича на невъзвращенство, става спирачка за връщане на хората в родината. Точно в преодоляването на тази спънка е ролята на българските училища зад граница. Това е следващият ни приоритет – създаване на условия за обратното адаптиране на завръщащите се българи.
 
– Завръщането тенденция ли е?
 
– Трябва да осъзнаем, че кризата ще връща все повече хора в България, каквато и да е обстановката тук. Да не говорим, че никой не тръгва да емигрира, особено икономическите емигранти, с намерение да остава там завинаги.
 
90 000 са завърналите се млади хора от чужбина в България за последните 5 години по данни на младежкото движение “Тук-там”. То включва българчета, завършили образованието си на Запад, завърнали се в България. И тук няма механизъм, който да ги използва – а това е такъв потенциал! Младежите и родителите им са инвестирали в образованието, държавата ни не е вложила нищо, а над 2 години се влачи процедурата по приравняване на дипломите им, което им е необходимо за намиране на работа.
От Гърция и Испания не се ли връщат българи? От нашето българско училище в Чикаго средно се връщат от 3 до 10 семейства годишно. Кой е готов да поеме тези хора? Някой в България следи ли процеса на миграция на българските граждани?
Щом българите желаят децата им да знаят български език, това означава, че имат намерение да се върнат, рано или късно. Важното е, че държавата ни трябва да има готовност да ги приеме. А не да се държи все едно казва: Удобно ни е да ви няма, но е добре да подпомагате България кой с както може. Даже четохме виц, че пенсиите на възрастните в България биха били спрени, ако ние в чужбина работим по-добре и подпомагаме близките си по-солидно. Да, след пенсия, придобита зад граница, много наши сънародници биха се върнали. Държавата ще спечели и от това, защото ще дойдем да си харчим парите си тук.
 
– Вашите деца биха ли се върнали?
 
– Дъщеря ми, за вярване или не, е в България от 4 клас. Остана в България, когато си дойдохме първия път от Америка. Идва тук и попада сякаш в друг свят – игри на улицата с филия, намазана с масло – като в песента “Детство мое”. Тръгваме си за САЩ, тя не иска да тръгне. Казва ми: Отивай в Америка, аз ще стоя при баба и дядо. Завърши езиковата гимназия в Пловдив с френски, учи мениджмънт на туризма в Аграрния университет. На 23 е, сама се справя, работи на две места. Аз помагам, когато мога. Така че със завръщането съм започнала от собствените си деца – не съм тръгнала да връщам само чуждите. Синът ми завърши психотерапия. Всяко лято се връща в България. Семейната ни настройка е за връщане, а тя не е чужда на никого от емигриралите, поне в Щатите.
 
– Кои са “пловдивските” места в Чикаго, където съгражданите ни лекуват носталгията?
 
– Сред най-популярните заведения в Чикаго е кафе “Пловдив”, където се събират млади хора. Свещеникът в храма “Света София” е служил в пловдивска църква. Собствениците на ресторант “Механата” и дискотека “Енигма” са пловдивчани. Организираме пловдивски вечери – правим ги в специалната зала за срещи в “Света София”. Събират се пловдивчани – играем тракийски хора, имаме няколко състава за народни танци.
 
Там предпочитаме да не се делим по признака откъде сме, всички сме просто българи. Нито пък искаме да се делим на българи в България и българи зад граница. Ние сме едно, защото всички живеем с мисъл за България и можем само с общи усилия, а не с разединение, да я направим много по-добра.
 
Интервю на Хенриета Георгиева
Facebook коментар

Чуждоземец е изцяло независима медия. Ако сме ви харесали можете да ни подкрепите тук:
Благодарим Ви! 90 90 90 LOGO KUBRAT CHERNA1 >

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР