Великата Лемурия – загадката на загадките

0
473

Oт най-древни времена хората изпитвали желание да се противопоставят на предлаганите от историци, археолози и антрополози официални версии за своето минало и да оставят фантазията си да прехвърли желания мост между прозаичното настояще и една епоха, в която тревата била по-зелена, строежите – по-масивни, технологиите – по-загадъчни.

 

Недоверието в официалните версии, разбира се, е привлекателно, когато става въпрос за просветени умове, за които раждането на нови и тайнствени исторически обекти е начин за поучително навлизане в наболелите проблеми на времето. Такъв бил Платон, чиято Атлантида и досега стои на запазеното си челно място в света на мистериите и в хронологията на неизвестните отминали събития. Тайнствената и невероятно напреднала цивилизация, която разцъфтявала, удивлявала, омайвала, а след това била потопена в Атлантика десетина хиляди години преди наченките на каквато и да е цивилизация в Европа, стои като основен пример, когато се говори за мистериозния произход на човечеството. Но началото, изглежда, е друго – затова с право можем да наречем Лемурия загадка на загадките.

Раждането на цивилизациите – трудният начин.

През 1876 г. Хайнрих Шлиман разкопава край хълма Хисарлъка в Турция това, което ще се окаже древна Троя. По-късните разкопки във вътрешността на Анадола ще потвърдят идентификацията, изваждайки на бял свят многобройни свидетелства под формата на надписани глинени плочки за съществуването на голям и могъщ град на Анатолийското крайбрежие.

На една пъстра група от приключенци (сред които английски шпионин, немски учител и френски дипломат) дължим разкриването на асиро-вавилонската култура, а в перспектива – и на културата на цяла Месопотамия. Също и тоновете плочки с клинописно писмо, криещи още много от тайните на най-ранните цивилизации на нашия свят.

През 1953 г. пък един професионален архитект и още по-професионален разбивач на кодове на име Майкъл Вентрис ще разчете микенско-минойското писмо и историята на Древна Гърция – и Европа ще стане с няколкостотин години по-стара.

Древни култури се откриват пред очите ни, могъщи цивилизации излизат от мрака, който жестоката история е спуснала над постиженията им – благодарение на упорития труд, на вглеждането в детайла, на радикалното нещотърсачество и внимателното класифициране на наличните данни. А най-вече благодарение на магията на писменото слово, прокарало окончателната граница между праисторията и цивилизоваността.

А можело и иначе…

Понякога обаче цивилизациите се раждат по друг начин. Например в магическата тишина на един хиндуистки манастир, където през 1868 г. английският полковник Джеймс Чърчуърд успява да спечели доверието на върховния жрец и да види със собствените си очи странен барелеф. Този барелеф разказва още по-странна история, потвърдена впоследствие от написаното в хиляди по думите на англичанина глинени плочки.

Това била историята на Му, или Лемурия – земя, неприличаща на нищо (освен на Атлантида), което някога е съществувало по земната повърхност. Тя била люлката на човешката цивилизация. Управлявали я царе-жреци, извисили човешкото познание до непознати и непостижими висоти. Му се намирала на огромна суша в Тихия океан – Райската градина, земята, на която великата Атлантида не е била нищо друго освен колония. И подобно на Атлантида била погълната от страшно стихийно бедствие преди около 12 хил. години.

Възходът на Лемурия, или както я наричали нейните коренни жители – Му – „праотечеството”, започнал много рано – близо 50 хил. години преди новата ера. Културата й била тази на цивилизованата духовност и определяла ценностния спектър на островитяните по начин, който днес е напълно забравен и чужд. Лемурийците живеели в постоянен стремеж към себеусъвършенстване и достигане до същността на своя бог чрез сливане с природата.

Ето какво пише в книгата си „Изчезналият континент Му” Джеймс Чърчуърд:

„Целият огромен континент преливал от ярки цветове и живот,

чиято висша изява били 64 млн. човешки същества. Във всички направления като нишки на паяжина се кръстосвали широки, равни пътища, покрити с гладки камъни, които прилягали толкова плътно един към друг, че между тях не можело да поникне и стръкче трева. Цялото население се деляло на десет общности, управлявани от едно правителство. Върховен жрец и владетел бил император с титлата Ра-Му. Всички имали една религия, вярвали в безсмъртието на душата, която след смъртта се връщала към Великия източник, от който е произлязла. Жителите на Му били високо цивилизовани и просветени. Те били чудесни мореплаватели и корабите им кръстосвали Световния океан. Били също изключителни архитекти и строели от камък великолепни храмове, дворци и величествени паметници. Населението на Му било съсредоточено в седем главни града – центрове на религията, науката и образованието. В тях се издигали величествени мраморни храмове.“
Рязкото покачване на морското равнище 12 хил. години пр.н.е. принудило децата на тази цивилизация, обхванала сегашните простори на Тихия океан между Америка и Китай, да се разпръснат. Това постепенно причинило упадъка и пълното забравяне на Знанието.

Всъщност сензационните откровения на Чърчуърд не били съвсем нови. Англичанинът разказва историята си под формата на спомен за събития и изследвания, които той предприел през последните 50 години от живота си. Когато публикува книгата си „Изчезналият континент Му” през 1931 г., Огюст льо Плонжон, френски археолог любител, вече отдавна не е между живите. Приживе обаче се е покрил с трайната слава на чудак, който посвещава живота си на културите в древна Америка. Льо Плонжон е един от първите изследователи, заели се с описването на материалните свидетелства от комплекса Чичен Ица в Юкатан, както и с разчитането на йероглифите на едни от най-древните жители на континента. Именно той

формулира теорията за изчезналия континент Му,

базирайки се на своя прочит на известната свещена книга на маите „Троана кодекс”. Според него от книгата става ясно, че цивилизацията на маите е далеч по-стара от египетската, която е основана от богинята Изида, която пък не е нищо друго освен древна владетелка на тайнствения потънал континент Му. А Му всъщност е идентичен с Атлантида.

Както се вижда, версията на Чърчуърд е радикализиран вариант на тази на Льо Плонжон, без обаче да има нейната, макар и твърде нестабилна, емпирична основа. Описаните от Чърчуърд индийски храм, барелефи и тайнствени глинени плочки така и не са открити до днес. Чърчуърд обаче явно е разбирал по-добре потенциала на Му, премествайки континента в Тихия океан, истинска културна съкровищница с безбройните си малки островчета. Там може да се открият тайнствени древни руини, а легендите и преданията струят буквално с хиляди от всяко племе на всеки атол.

Още повече тук на помощ идват естествените науки. Ернст Хайнрих Хекел е немски изследовател, чиито проучвания предшестват тези на Льо Плонжон и Чърчуърд. На него дължим другото име на тайнствената земя – Лемурия. Той е убеден, че в най-дълбока древност голяма суша е свързвала о. Мадагаскар и Индия. Това обяснява и изключително широкото разпространение на лемурите – малки зверчета от групата на полумаймуните, откривани както в Африка, така и на Индийския субконтинент, както и на островната група на Източните Индии. Хипотезата му е подхваната охотно от негови колеги – трябва да припомним, че това става в средата на 19. в., когато идеята за континенталния дрейф (движението на континенталната суша) все още е непозната. А името Лемурия се утвърждава окончателно, но на по-широк терен – в Пасифика.

Отъждествяването на Лемурия с тайнствената земя Му вече е само въпрос на време и желание.

А доказателствата?

Цивилизационният потенциал на Лемурия-Му обаче е толкова огромен, че доказателствата трудно могат да му смогнат. С какво всъщност разполагат привържениците на тезата за Лемурия? На пръв поглед – с огромен брой загадъчни монументи, предания, археологически доказателства.
Един основен коз е легендата за великия потоп, срещаща се във всички древни култури, включително и в архипелазите на Полинезия и Микронезия, разпространена, при това със стряскащи подробности, на Андите и на Антилите, на Хаваите и в Китай, на Таити, Великденския остров и на Филипините. Друг коз са някои сходни монументални постройки – в това отношение особено изпъква Нан Модол, архипелаг, разположен между Япония и Нова Гвинея. В неговата столица Понпей са открити уникални строежи от масивен базалт с общо тегло от 250 млн. тона. Алтернативните историци и археолози го определят като „монументален каменен град”, сравним с чудеса на древното строителство като Великата китайска стена. Сензацията тук обаче е дори по-голяма, защото подводните проучвания показали, че става въпрос за обект, периодично надграждан, за да избегне повдигащото се ниво на океанската вода. Според мнозина „лемуролози” става въпрос за древния център на страната Му.

Съкрушителното според алтернативните изследователи

доказателство е, че просто няма как малцината жители на острова, които европейците са заварили, да са наследници на расата, построила цялото това чудо, а самият материал няма как да е докаран тук с примитивните средства за корабоплаване на древността. Следователно Понпей е бил част от отдавна потънал материк, а този материк е бил Лемурия.

Самите строежи се определят като съвършени от гледна точка на тогавашното строителство, което личи по липсата на каквато и да било спойка, както и по идеалното напасване на отделните каменни елементи един в друг.

В компонентите от хипотезите на убедените „лемурийци” обаче се наблюдава сериозен луфт. Например смята се, че каменният материал е произхождал от Лемурия. Но как след катаклизма и изчезването на континента наследниците на Му, спасили се в различни точки на Пасифика, използвайки изобилен каменен материал, са създали нови цветущи центрове на Му културата? За такива се посочват Хаваите, Нова Зеландия и Великденският остров, чиито всеизвестни статуи са спомен за зората на лемурийската раса. И освен това възможно ли е да се предполага, че за хиляди години (между потъването на Му и предполагаемото заселване на Хаваите от наследниците на тази цивилизация) тайнственото строително изкуство на Му не е било забравено? Та нали само стотина години след като Рим престава да бъде столица на света Колизеумът вече изглежда непостижим строителен шедьовър за раждащата се средновековна Европа.

Но давността на знанието в случая, изглежда, е най-малкият проблем. Лемурийците са осигурили удивителния разцвет на цивилизацията си, „освобождавайки магнитна кинетична енергия от камъка и използвайки ефекта на т.нар. пиезоелектричество, за да контролират и променят климата“ в региона на „житницата на Лемурия”. Тя била на о. Бануе на Филипините. Според изследователя Франк Джоузеф с помощта на резонанс и гравитацията лемурийците са карали базалтовите блокове за уникалните си строежи да… летят.

Археологическата страна на лемурийската теза

следователно не стъпва на съвсем сигурна доказателствена почва, особено ако имаме предвид, че толкова напредналата в това отношение цивилизация използва за получаване на първоначалния електрически заряд не друго, а стада от електрически змиорки.

Антрополозите от своя страна са впечатлени от наистина забележителните културни прилики в един толкова широк регион, простиращ се от японските острови до Нова Зеландия. Общият момент в много от легендите на Пасифика, но също и за някои предания от Китай и Япония е споменът за някаква стара прараса, която дошла отвъд океана, построила впечатляващи съоръжения, но постепенно се претопила в новодошлото по-многобройно население. Легенди от този тип са разпространени на много от островите в Меланезия, но също и в двете Америки.

Може би най-известните са тази за Виракоча, тайнствения демиург на инките, а също за Кетцалкоатл, чието второ пришествие очакват ацтеките. Към тях трябва да се добави и интересната версия на племето хопи в Северна Америка, очаквало в продължение на столетия пристигането на Белия брат. В Индия се набива на очи паралелът за нашествието на арийците, описано в най-древните индийски манускрипти.

И като стана въпрос за бледолики братя и арийци, трябва да се спомене, че на лемурийската теория е присъщо доста силно расово оцветяване. За да докажат произхода на разселените и оцелели от Му лемурийци, привържениците на тезата особено наблягат на онези легенди, описващи придошлите като

високи хора, почти гиганти, със светли кожа и очи,

както и на разказите на европейските мореплаватели и мисионери, откриващи сред местното население представители на европеидната раса. Но между впечатляващите строежи и тези пришълци не може да се направи никаква сигурна връзка, ако не броим набожното почитание на самите островитяни, приписващи древните строежи на тайнствени раси с неясен и почти божествен произход. (Нека не забравяме, че и строежите на Микена например са били смятани от древните гърци за дело на еднооките гиганти – циклопите.)

Разбира се, всичко би могло да си дойде на мястото, а Лемурия да заеме достойното си място в категорията на утопичните разкази за „по-добрия век” на човечеството, ако предположим разселвания и културно влияние от големите цивилизации на Азия или Индокитай по посока на Пасифика, каквито са и пътищата на цивилизацията в познатата ни историческа епоха. Но искаме ли да го направим и най-вече наистина ли сме убедени, че знаем вече всичко? Защото може би някой ден поредният авантюрист, а може би археолог – професионален или самозван, ще изкопае някъде глинена плочка, която може да промени цялата картина наново.

Достатъчно е само да кажем, че за произхода на населението в Полинезия и Меланезия официалната наука и досега няма сигурен отговор. А Тихият океан от време на време ни дава някой жокер – през 1985 г. край японското островче Йонагуни бе открит нещо като потънал град, много напомнящ за споменатия Понпей. 2001 г. даде още едно откритие – този път в залива Камбей в Индия. Предполагаемата възраст на обектите надминава с две или три хилядолетия най-старите ни известни култури.

И все пак – археология или мистификация?

За написването на материала са използвани книгите:

–    Джоузеф, Фр. Изчезналата цивилизация на Лемурия. Разцветът и упадъкът на най-древната култура. Пловдив: Хермес, 2008.
–    Хотън, Бр. Скритата история: Изчезнали цивилизации, тайно знание и скрити мистерии. София: Бард, 2008.
–    Ръдгли, Р. Изгубените цивилизации на каменната ера. София: Бард, 2005.

Източник:http://www.obekti.bg/

Facebook коментар

Чуждоземец е изцяло независима медия. Ако сме ви харесали можете да ни подкрепите тук:
Благодарим Ви! 90 90 90 LOGO KUBRAT CHERNA1 >

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР