На 50 животът тепърва започва

„Грозно нещо е старостта…“, повтаряше съседката ни по вила леля Маринова и побутваше увисналите си предмишници. Те се поклащаха в знак на съгласие и безпомощно натежаваха сякаш още повече. Леля Маринова не ще да е била много стара тогава – може би към седемдесет, седемдесет и нещо. По онова време обаче тази възраст ми се струваше библейска, така че съчувствено я гледах и оставях майка ми да замаже положението с едно „Айде пък сега и ти!“.

Леля Маринова си имаше и мъж – чичо Маринов, Петко. Беше с десетина години по-голям от нея, но видимо нещата изглеждаха точно обратното. Чичо Маринов беше в спортна форма и садеше из единия декар вилна земя всичко, що му попадне. Отдадено се грижеше за реколтата, която събираше с любов и предоставяше в ръцете на съпругата си да я превърне в манджа или зимнина. „Маринови мариноват“, шегуваха се съседите, когато откъм двора им замирише на лютеница или се извие пушек. Чичо Петко Маринов обаче си имаше коронен номер и той нямаше нищо общо със земеделието. По някое време най-неочаквано, съвсем като дух, се повяваше на ъгъла на къщата ни точно до стълбите на тераската и подвикваше: „Опаааа, я ме вижте сега какво мога!“. А след като ние учтиво извръщахме глави към него, правеше от раз десетина клякания, пет лицеви опори и завършваше гимнастическия си номер с едноминутна везна. Цялото шоу целеше едно – да изпаднем в див възторг от младежките му умения и да го похвалим шумно. Майка ми понякога се престараваше, та даже и ръкопляскаше, затова и беше любимка на Маринов. Ако леля Маринова се случеше на терасата, когато съпругът й реши да демонстрира уменията си, започваше да го пустосва. И задължително уточняваше, че тя е по-младата от двамата.

Чичо Маринов си замина пръв. Десетина години след него го последва и все боледуващата и вторачена в старостта си леля Маринова. Може би там, където няма възраст, и двамата най-после са се почувствали на мястото си – тя без изтощената си плът, а той – с все младежката си фигура.

Не ви разкавам за Маринови просто ей така. Всъщност те бяха двете крайности в разбирането за старостта, обединени под семейния покрив. Единият живееше, наслаждавайки се на годините, без да ги оставя да го смажат, а другият – хленчейки за отминалата младост, която май така и не беше се случила. Един неостаряващ заедно с друг, стар по рождение.

Преди няколко дни попаднах на репортаж на една от чуждите телевизии, в който се представяше нова социална практика в Норвегия. В старческите домове решили да пуснат млади хора – студенти, социално слаби, сираци – да живеят без наем, като в замяна прекарват тридесет часа месечно от личното си време със старците. За този горе-долу час дневно могат да правят най-различни неща – да им сервират чай, да им помагат да си подредят стаите или да поправят нещо, да играят някаква игра с тях, да се разхождат или просто да си говорят. Експериментът започнал плахо – младите изпитвали лека досада от възрастните си съквартиранти, а пък те от своя страна ги намирали за твърде вятърничави, за да им се доверят напълно.
Година по-късно обаче нещата съвсем не стоели така.

„Тук намерих най-добрия си приятел изобщо“- разказваше едно двадесет и малко годишно момче, докато свойски потупваше по рамото достолепен господин на около осемдесет. – Той е пълен с истории, много е забавен, има страхотно чувство за хумор и иска да научава нови неща.“

„А той много чете, знае всички хубави заведения в града и… двамата харесваме един и същи тип жени“, смееше се старецът.

А когато журналистът ги попита какво са научили за старостта и младостта, и двамата казаха:

„Те не са въпрос на време, а на поглед към света.“

Не знам дали има друга уж цивилизована страна, в която старостта да е такъв порок, както е у нас. Да си стар в България е равносилно на това да си не просто невидим, а обидно невидим. И нямам предвид унизителното положение на нашите възрастни хора с техните отчайващо ниски пенсии – това всички си го знаем и то в близките двайсетина години не само няма да се промени към добро, но със сигурност ще става и много по-трагично. Говоря за нашето, човешкото, личното отношение към старите хора. Говоря за омразата към всичко, която логично се стоварва първо върху най-слабите и тези, които няма кой да защити – инвалидите, болните и старците. Погнусата към хората с някакъв недъг у нас е отчайващо средновековна. Въпреки това донякъде чисто психологически мога да си я обясня – дивашкото ни племе не обича различните, особено когато за тях трябва да се полага някаква обществена грижа. Затова и автоматично ги изолира от обсега си, усети ли застрашена и без това крехката си самостоятелност.

За старостта обаче нямам логично обяснение. Та нали всички ние сме имали и имаме нашите си стари хора? Нали като деца сме живели при баба и дядо, при които всичко е позволено? Нали всички си спомняме онази поучителна българска приказка, в която един баща давал на своя баща да яде от дървена копанка, пък един ден детето му взело да дялка и то копанка, че някога да храни баща си в нея, когато остарее?

Качвам се един ден на автобус. Пътува от Студентски град, пълен е с млади хора. На една спирка се качва възрастна двойка. Тя е с два бастуна, той с един, и двамата едва дишат от бързане да не изпуснат транспорта си. Увисват на дръжките до вратата и се подпират един друг, а народът наоколо концентрирано гледа в телефоните си или през прозореца – да не би да се наложи да станат от седалките. Шумно питам дали някой не може да стане, за да отстъпи място на старите хора, и докато един младеж едва-едва се надига, започват оттук оттам да се чуват гласове: „Абе тия чимшири накъде са тръгнали сега?“, „Каква работа имат, та са по автобусите точно в това време (10 часа – време като време!), „Само се пречкат на работещите хора с техните претенции“…

Старците стояха подпрени на бастуните си, вглеждаха се в лицата наоколо. По едно време дядото се изкашля и гласът му се разнесе неочаквано високо:

„Тръгнали сме на погребение. После ще си плащаме тока и ще пазаруваме. Какво още трябва да ви кажа, за да пътуваме в този толкова специален автобус?!“

Мненията относно правото на възрастната двойка да пътува по това време и в тази компания продължиха да се споделят много по-тихо. Но все така осъдително – стар ли си, стой си у вас! Търкай пода с чехлите, гледай телевизия, надявай се на внуците да те посетят и на децата някой път да имат повече време за теб. Нали си имаш сериали?! Гледай си ги и не се меси в нормалния, динамичен живот на младите, защото днес светът е техен, ти си на доизживяване…

Във Фейсбук се върти едно кратко видео с 80-годишен китаец. Красив, с бяла брада и дълга коса и спортно тяло, по което много жени могат да въздишат и много млади мъже да завидят. Разказва как станал актьор на 40, артист на 60, основал своя трупа на 65, създал своя оригинална практика на 70, за първи път влязъл във фитнес зала на 50, а от 70 нататък тренира усилено всеки ден, затова и на 80 дебютирал като модел на ревюта… Коренната противоположност на леля Маринова от началото на този текст, защото неговата старост е красива. При това и той я намира за такава. Гледайте това видео, ако не сте го направили досега. Там много неща със старостта са обяснени без дори да я споменават кой знае колко. Някъде там е проблемът и у нас – в унизителното отношение на обществото към остаряващите, но и в самите остаряващи. И в тяхната готовност да се откажат да правят неща заради възрастта си. Срещала съм такива дори тридесетгодишни старци.

Наскоро една позната (на 47) с онова примиренческо бабешко поклащане на глава ми каза, че тя „нашата“ вече била посвършила – оттук нататък за децата си само да сме живеели.

Е, мила моя приятелко, ако твоята е свършила, моята… ами моята тепърва започва!

Източник: Площад Славейков