ВАСИЛ МИХАЙЛОВ: ЧУВСТВАМ ПОТРЕБНОСТ ДА БОДНА ЕДНО КОРЕНЧЕ В ЗЕМЯТА

0
276

Емблематичната личност Васил Михайлов, останал завинаги в съзнанието ни като капитан Петко войвода, макар тези дни да се бори с коварния грип, не се предава и пак тича в студа за поредното представление „Продавате ли демони“ в театър „Българска армия“. Това е по-същественото от ролята му на бивш депутат. Председател е на фондация „Аскеер“, записва песни, които скоро ще видят бял свят, а когато дава интервюта, все едно прави уникален моноспектакъл.

– Ставате сутрин, гледате се в огледалото и се чудите – дали да се обръсна, дали да не се ли обръсна. И харесвате ли се?
– Аз? Всеки човек се харесва. Сещам се, бог да го прости актьорът Стоян Стоев казваше знаменит лаф – сутрин се гледам в огледалото и една хубава дума не мога да си кажа. Обаче човек ако не се харесва закъде е? Е, не се префърцунвам чак толкова. На млади години ходех с голяма брада, Ботев снимах. И когато я обръснах, гледам по витрините едно чуждо лице. Забравил съм как изглеждам. Човек защо се гледа? Защото иска да е някак си. Дори и сега докато ме снимат, контролирам лицето си. Та не знам дали се харесвам, но се интересувам и ми е приятно да знам, че все още изглеждам добре. По младите момичета казват, ау, на младини си бил ужасен цървул, за разлика от сега… обаче хич не съм изкукуригал и знам, че ме лъжат.
– Във всички времена младите момичета са били интригувани от мъже с биография. За вас се носят легенди.
– Приятно е и да те поизлъжат. Тази сутрин чух край мен уж дискретно да казват – този човек никога няма да остарее.
Когато бях в Куба преди двадесетина години, кубинките се обиждат, ако не им направиш комплимент. Като погледнеш някоя жена как да не и кажеш нещо хубаво. Нищо, че тука ти отвръщат – стига бе, идиот.
– Сега американките могат и да осъдят някого за един поглед.
– Добре че не съм на тия години, щото не пропускам жени като минат край мен без да ги погледна като хората.
Гордея се, че живеца ми още го има и обичам да повтарям думите на майка ми – червата да ти се влачат, ще казваш, че пояса ти се влачи.
– Това въпрос на характер ли е?
– Въпрос на ген. Вглеждам се в родителите си да открия на кого повече приличам. Играехме с Колоянчев някакви класически пиеси по телевизията и с две женски перуки се гледаме в огледалото. Той се чуди – на кого приличам бе, мама му стара. Викам – аз на мама приличам, пък ти не знам, А, отвръща той, вярно, че и аз на мама приличам. Има една реплика в пиесата „От земята до небето“ на Никола Русев – „Младост до време, след това всички заприличваме на едно и също“. Характерът не е на второ място, но кой знае как се формира – от общуването с хората ли, от средата, от труда. За овните има една приказка – човек ще наеме и пак ще свърши работа. Понякога ми казват – по нищо не ти личи, че имаш проблеми или си болен. Хубавата работа, която ми предстои ме зарежда с голяма лъжица „майната му“, заради удоволствието от това, че живея. Тия дни боледувах и доктора пита- какъв ти е проблема. Отвръщам, че от 30 години не можем да ремонтираме покрива. И той вика – че като умреш, ще има ли кой да го ремонтира? И се оправих набързо. Вероятно съм от тези, които се самозареждат с виталност и обич към работата си от хората с които общуват.
– Въпреки това живеем като вечни недоволници. Не е ли потискащо?
– Мислил съм за това. Защо се отказах от политиката. Защото моята натура е на водач. Аз мъкна куфарите и колата, аз съм организаторът. Но съм се хващал в празнословие. Мърморенето и бездействието сигурно се превръщат в национална черта.
– Много надежди са възлагани на мъжа-водач, но у нас с тази роля нещо не се получава.
– Водачът трябва да поема отговорности. Животът ми май мина все в преходни периоди, а такива периоди не раждат гении. Много герои съм изиграл, от тези, които са по паметниците и се хващаме за тях. Но виждам, че няма покритие между желанието да нося отговорност и възможността да реализирам това, за което съм поел отговорност. Затова е тъжно, когато и аз и целия народ се превръщаме в празнодумци. Спасението за мен е в театъра. Големият Станиславски е казал – зрителят идва в театъра, дава своя лев и казва- лъжи ме, но ме лъжи хубаво. Което никак не е лесно.
– Прекрасна формула, но пред красивата лъжа надделява стремежът към високите екстри, без значение на моралната цена.
– Така е, защото впрягаме каруцата пред коня. Баща ми казваше – ако ти е скучно, забии пирон в стената, ще се почувстваш горд, че си свършил някаква работа. Поне шапката си можеш да закачиш на него. Срещал съм млади хора, дечица, които тежко въздишат – ох, колко е скучно, колко е тъпо. Я тези момичета да отворят раклата на баба си, да се научат поне една поличка да си ушият сами.
– Какви ги приказвате, ще бъдат ужасени.
– Преди екстрите човек трябва да докаже, че умее някакви неща по-добре от другите. Те сега не се интересуват един от друг, даже не се харесват. Пробват живота по филмите. И се чудят, че всичко им е скучно. Ами като нищо не им е скъпо, като нямат търпение торба сол да изядат заедно.
– Визията стана по-важна от съдържанието.
– В едно предаване по телевизията за Свети Валентин момичетата все бяха в панталони и якета. Цялото ни време се промени. Но нали съм от по старото поколение, като съм изпитвал деца от театрална паралелка и ги пращам да се облекат като момичета, а не на баща си с фанелката. И е добре ако имат два чифта дънки, едните да перат, другите да ги носят, а не като ги събуят, да стоят прави. Виж как е облечена възрожденската жена, въпреки че от китката до глезените нищо не се вижда. Но загърбихме традициите, макар света да се крепи на традициите си. Никой не облича роклята на баба, поне да се огледа. Веднага сме склонни да тичаме подир модата. Дори на винския бал повечето жени отишли като на латино парти.
Бяха събрали фолкпевиците да правят анкета за мъж на годината- не можах да ги различа – всичките руси, с еднакви прически, еднакво гримирани, еднакво облечени. Пълна липса на индивидуалност, липса на собствен стил и култура. Пеят по един и същи начин, кълчотят се по един и същи начин. И хлапетата по стадионите знаят всичките им пошли песни наизуст. Та пак се връщаме към проблема, че ние българите само мърморим и копираме.
– Няма го стопанинът на къщата, от която са излезли тези момичета. То и къщи не останаха. Как в Америка да си мечтаеш да се завърнеш в някакво панелно гето.
– И улицата, на която съм отраснал я няма. Затова цял живот сънувам, че каня гости в къщата, където съм роден. Къща на две стъпала, в която направо влизаш вътре. Точно такава беше нашата. Ниска, с две големи стаи и голям салон в средата, с лятна кухня и огромен двор, в който имаше всичко, за което можеш да се сетиш. Като дете, прияде ли ти се нещо, отиваш да си го откъснеш.
– Човекът унищожава собствения си рай.
– Започнахме да се връщаме към някои истини, защото се видя, че се самоунищожаваме. Когато Вайда беше тука и правехме „Делото Дантон“, на едно честване нещо се изпокарахме и стигнахме до бой. Той каза – вие сте щастливи хора. Събирате се по 50 човека, ядете, пиете заедно и накрая се биете. Докато света се е затворил. Колкото повече навлиза техниката и улесненията, хората се отчуждават. Бях в Сан Диего, град който се е проснал на 180 километра. Там българите не могат да се видят, общуват си по интернет. Бог да я прости Мариана Димитрова, питам къде е града, улиците, кафенето в което обича да ходи, кварталния магазин. И тя ни заведе в един огромен „мол“ където се ходи веднъж в месеца, купува се прясно месо и се замразява за ядене до следващия месец. В Канада играхме българска пиеса, която им се видя пълно недоразумение. Не можаха да се начудят защо главния герои мъкне туршии и компоти на децата си. Голям смях падна. Викам, не мога да ви обясня защо не ядем зеленчуците пресни, докато не опитате една българска царска туршия. В Америка няма никакво отношение към кухнята. Само един стек могат да докарат.
– Мечтата на мнозина стига до този стек.
– В едно съм сигурен. Трябва да си запазим българското оазисче. Иначе какви са тия англичани и японци които се преселват тука. Явно намират онова, което отдавна им липсва. В двора сам да засадиш един домат, да си боядисаш къщата. И мен ме е налегнала мисълта, че трябва да имам едно място, далече от шумотевицата. Вярно, че и без пари са ми го давали. До ден днешен какво правя – само работя. А чувствам потребност сам да разчопля земята, да бодна едно коренче. Това не значи, че съм остарял. Готов съм да се радвам на простите неща, които съм загубил от тичане.
– Същото ли е като да си загубил корените си?
– Склонен съм да оправдая всичко, стига да не имитира лошо псевдомода или ценности. За младите е неизбежно. Внукът ми е на 17 години, на какво ли не се прави. Умирам си от смях с него. Но знам че ще му мине. На тая възраст ходехме с едни тесни кюнци-панталони, дето със сапун ги обуваш. И косата на букли, вързана с кърпичка и два възела. Сега пък си бръснат главите. Но важното е човек да намери своята индивидуалност. Ако е възпитан да търси себе си.
– Не е лесно. Може би такава свобода има само в изкуството.
– Редовия българин бавно осъзнава отговорностите си. Доста години интелектуалецът беше обречен на бедност. Днес когато си беден никой не те слуша. Започна да се купува дори мястото в политиката.
– След славата имали ли сте усещането за провал?
– В нашата професия истинските връхчета са малко. Може би това, което не е успех е провал. Когато си бил на върха, хората те мерят по него.
– Еверест не е пешеходна зона, не може всеки ден да се катериш дотам.
– Но трябва да имаш благородната амбиция пак да го направиш. На моята възраст хората се поуморяват. И се питат – за цял живот не постигнах ли правото да бъда олимпийски шампион. Аз се правя на корав. Обичам да работя и да гледам напред, към следващия ход. На сцената мога да бъда и в миманса. Но в живота не мога да бъда анонимен. Обаче напред нищо не се вижда. Държавата трябва поне да създаде структури, в които да се развиваме. Хората от политиката поне малко да зачеркнат личните си интереси, та да потръгне каруцата. Но там все нови гладни отиват и ни предстоят още нови гладни години. Аз самият бягам от обществена ангажираност, за да не се превърна в демагог.
– Дори светския блясък не ви ли липсва?
– Знам че лицето от екрана се износва, когато не присъства стойностно в изкуството. Моята работа е не да давам интервюта и да ходя по коктейли, а да снимам филми и да играя в театъра. Когато ме упрекват, че избягвам светската показност, се оправдавам че това не ми е работа. Омръзнал съм на много хора, а и те са ми омръзнали. Не ми издържат нервите да гледам как някой хора разнасят вратовръзките си насам натам по няколко пъти на ден. Аз колкото съм ходил по такива срещи и колкото време съм загубил, никой не може да ми го върне.
По страшното е, че в последните 15-16 години някои казаха – времето е наше и моето време, в което можех да снимам не 5, а 15 филма ми го откраднаха.
– Какво си представяте за синовете си?
– Дай боже да не им се извинявам за нещата, на които съм ги учил. Че трябва да воюват за правото да изявяват характера си, да слугуват дълго в професията, докато бъдат равни на другите. Да постигнат нещо и после да чакат материалното. Удоволствието е да създават нещо, което другите не могат. Баща ми така ме е възпитавал. Но явно начина, по които ги карам да търсят успеха не е много съвременен.
– Какво става с обещанието да напишете преживелиците си?
– Едно време баба Ванга беше казала на моя приятелка – ти му кажи да не приказва ами да пише. Обаче на мене все още ми се играе. Не съм много лаком, но не ми се разделя с огромното удоволствие да бъдеш на сцената, на екрана.
– Трудно ли се подържа форма?
– Продължавам когато не съм зает всяка сутрин да ходя на фитнес и плуване. Ако пропусна две три седмици, ужасно ми тежи. Достатъчно е два часа натоварване, за да се събуди в теб енергията, зареждаш се и по друг начин гледаш на света, отгоре. Отдавна знам, че не съм „на коня“, дошъл е ред на младите. Те все още не ме изхвърлят, макар да съм се уморил да бъда водач или говорител.
– Съпругата ви Гергана написа няколко книги за актьори. Вглежда ли се професионално във вашия живот?
– Радвам се, че ме питате за нея. Тя написа още две книги, които не са излезли, едната е за Красимира Колдамова. Когато навремето от радиото искаше да отиде в „Жената днес“ й бяха казали – ще те назначим, ако направиш интервю с мъжа си. Идва тя и ми носи петнайсет въпроса, на които всъщност си отговаря сама. И аз викам – ще им ги дадеш така – петнадесет въпроса, които останаха без отговор. И ги публикуваха. Питайки ме, тя си отговаря сама. Но не мога да говоря с жена си за всичко.
– Не вярвам някоя тайна да й е убягнала след повече от 40 години брак.
– Играта, наречена живот е да не казваш всичко в очите на партньорите си. Между нас все още има някакъв антагонизъм. Тя е рак, аз съм овен. Все още съществува надпреварата. Аз ли съм мъж на Гергана Михайлова или тя е жената на Васил Михайлов. В едно интервю твърдеше – аз ще доживея момента, в който ще казват – това е мъжа на Гергана Михайлова, а не обратното.
От време на време заплашвам, че сядам да пиша, защото помня много стари неща, но си оставам със заканата. Няколко пъти съм си говорил сам и се уплаших. Питах двама колеги, те викат и ние си говорим, та се успокоих. Говоря си, много хубаво си говоря и се харесвам. Обаче съм изпил две ракии. И си казвам – другия път ще се запиша. Но пак не го правя. И сега страдам, че всичкото това, за което си говорим не го написвам.
– Като срещнат неволята наследниците ви кого викат на помощ – мама или тате?
– Единия вика мама, другия тате, а внука ходи при всички в очакване да получи поощрение.
– Не викат ли: ей, баща ми е голяма работа?
– Веднъж като отидох да взема внука ми от детската градина и всички се побъркаха – не беше казал, че дядо ме у капитан Петко Войвода. По пък един от синовете ми е казвал, че това го е потискало, другият не. Трудно им е било, защото повече ме е нямало вкъщи. От друга страна с по-малкия си син имам няколко приза за най-добър баща, защото разликата им е 14 години. Хубави са ми децата, изучиха се и двамата. А внука ако извади голям глас, ще го направя певец.
– Кога ви идва отвътре да запеете?
– Когато съм сам. Вече рядко пропявам пред хора. Срещал съм се с много голяма любов – човешка, зрителска и съм пял, защото когато пеех, по площадите всички плачеха. Сега нещата се промениха, вече не можеш да заразиш цял град с една песен от един филм.
– Кое е по трудно – да заразиш цял град с чувствата си или само един единствен човек?
– Понякога може и цял свят, а точно човека когото искаш да не можеш. Но аз вече се пазя от такива зарази.
– Защо, в тях е интригата на живота.
– Да, но с течение на възрастта оздравявам бавно…

Източник: slovo

Facebook коментар

Чуждоземец е изцяло независима медия. Ако сме ви харесали можете да ни подкрепите тук:
Благодарим Ви! 90 90 90 LOGO KUBRAT CHERNA1 >

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР