С родителите ми, баба и дядо живеехме в китно балканско селце. През селото минаваше река, чийто ромон чувах всяка сутрин. Имах много приятелки, но особено близка ми беше Марчето.

Училището беше до осми клас, но когато завърших четвърти, баща ми реши, че тук няма да се изуча добре и той, мама и аз се преместихме да живеем в града. Не можех да свикна с постоянния шум от kолите, с хаоса, с надменните хора. Липсваше ми тишината на село, реката, Марчето. Затова всяка ваканция, всеки почивен ден ходех на село и не исках да се връщам в града, но нямах избор.

Завърших средното си образование, а след това баба и дядо починаха. Родителите ми продадоха къщата, за да купят по-голямо жилище в града. Отидох на студентска бригада в Англия и не се върнах. Записах се в един от университетите в Лондон – бях изкарала достатъчно пари да си платя таксите първата година. После си намерих и работа и можех да се издържам, без да товаря родителите си. Те обаче нямаха нищо против да ми помагат с таксите – все пак бях единствено дете, а и те имаха добри доходи. Прибирах се само лятото да ги видя, ходех и до село при Марчето.

Годините летяха и мама все ми натякваше, че вече й се гледа внуче, но аз вече бях завършила и гонех кариера. Не ми беше до семейство и дете. Много се зарадвах обаче, когато в едно от летата Марчето ми сподели, че се е задомила и чака детенце. Роди й се много красиво момиченце и тя плака от щастие.

Понеже приятелката ми нямаше компютър, не общувахме по скайп, а се чувахме по телефона. Две-три години по-късно научих, че мъжът и я изоставил и се е запилял на другия край на България, без да й дава и лев. Затова започнах да й пращам пари. Тя не работеше, беше сираче и нямаше помощ отникъде. Като се връщах в България, носех дрехи за нея и дъщеричката й Рая. Радвах се на малката и си играех с нея. В един момент Марчето спря да вдига телефона. Не знаех какво се случва и много се притеснявах. Говорих с родителите си, но те нищо не знаеха. Казаха ми, че като ходили последно на село, всичко с приятелката ми било наред. Но нещо ме ядеше отвътре и ми подсказваше, че не е съвсем така. Продължих обаче да пращам пари на Марчето и понеже не ми ги връщаха обратно, малко се поуспокоих.

Едва дочаках лятото и се качих на самолета. Постоях ден-два при нашите и им казах, че ще отскоча до село. Това, което видях, ме потресе, а сълзите сами рукнаха от очите ми. Причерня ми и паднах на колене пред вратата, на която висеше некрологът на Марчето. От къщата се чуваше плач на дете и аз разпознах гласа на Рая. Съвзех се, изправих се и блъснах вратата, за да вляза. Някаква злобна жена се караше на момиченцето, а то се беше свряло в ъгъла и трепереше като лист. Нямаше и помен от спретнатия и чист дом на приятелката ми. Всичко беше мръсно и в безпорядък. Като ме видя, Рая се хвърли към мен и ме прегърна. Попитах я коя е тази вещица и какво прави тук. Онази ме изгледа презрително и заяви, че е леля на детето.

Брат й – бащата на Рая, й наредил след смъртта на Марчето да взима парите, които пращам, и да купува на дъщеря му храна и дрехи. Но тя явно ги прибираше за себе си, а за детето оставаха трохички. Обясни ми, че й е трудно да върти две къщи. Не взимала Рая у тях, защото мъжът й не я искал. Когато си тръгвах, детето ме молеше да не го оставям. В очите му имаше толкова болка и тъга и все ме питаше: „Нали мама ще си дойде? Тя е отишла за малко на небето и ще се върне да ми сготви боб, нали?“ Сякаш буца заседна на гърлото ми. Простичко обясних на Рая, че мама е на едно по-хубаво място и винаги ще мисли за нея и ще я обича. Изгоних лелята от къщата, взех момиченцето и го заведох при родителите си. Трудно им простих, задето не ми бяха казали истината за Марчето, а те се оправдаха, че не искали да ме тревожат.

Разтичах се при социалните, заведох ги в къщата да им покажа при какви условия расте Рая. Да видят каква мизерия е, колко слабичко е детето, че не ходи на детска градина и няма никакви социални контакти. Служителите издириха баща й, но той отказа да се грижи за нея. Така Рая остана у дома. Звъннах на шефовете си в Англия и те удължиха отпуската ми. С много усилия станах настойник на момиченцето. То е много умно дете, има очите на Марчето и е наследило нейната доброта. Накупих й дрешки, записах я на детска градина, а майка ми остана доволна, че у дома най-после ще се чува детско гласче. Преди да замина, заведох Рая на гроба на приятелката си. Поплакахме, помолихме се за душата й и засадихме любимите й теменужки.

Този път тръгнах за Лондон със свито сърце и си обещах, че това ще е последната ми година на чужда земя. Сега съм тук, в Англия, но фактът, че спасих едно сираче от лапите на безхаберните му роднини, ме топли в дъждовното време. Топли ме и това, че от онзи свят майка й вече може да бъде спокойна за нея. Не можете да си представите колко се радвам, когато видя Рая по скайпа и чуя гласчето й: „Хайде, идвай си вече!“

Приятелят ми, също българин, много се гордее с постъпката ми и ме подкрепя във всичко. С него имаме изненада за семейството ми. Те още не знаят, че ще ги дарим с внуче и скоро децата вкъщи ще станат две. А на пролет, малко преди щастливото събитие, ще се завърнем в България окончателно.

Приятелката

Споделете и вие историята си на e-mail info@prekrasna.bg

Изт.в.“Лична драма“

Източник: prekrasna

Facebook коментар
loading...

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР