История за беден човек, бездомно куче и краен софийски квартал. Останалото не си струва

Виждам го всяка сутрин.

Когато разхождам кучето (обикновено това става около 7,15 часа), човекът със светлоотразителната жилетка винаги се появява с очукания си велосипед по онова, което имаме като велоалея в „Младост-4“.

В едната си ръка винаги носи пликче, в което жена му му е сложила нещо за закуска.

Днес отново го засякох. Разминахме се – аз с кучето и баничка в ръка.

Той – с пликче, в което имаше няколко старателно свити палачинки.

Аз – с моите си невесели мисли в главата. А той – с жилетката си, отивайки някъде, където работи без почивен ден за малко пари.

И докато аз машинално отбелязах, че отново го засичам и явно той започва работа в 7.30, човекът спря.

Слезе от колелото и приклекна.

Зачудих се какво точно става, но в следващия миг видях едно куче.

Микс между немска овчарка и някаква неясна порода.

Кучето беше доближило оградата от другата страна и човекът го погали.

След това бръкна в торбичката си. Извади една от палачинките, които вероятно жена му е приготвила рано сутринта за закуска.

И подаде палачинката на кучето, което с огромно удоволствие я излапа за секунди.

След това човекът със светлоотразителната жилетка се качи на колелото си и пое към работното си място.

Ето това е историята.

А, разбирам…

Вероятно на вас тая история не ви е интересна.

Какво толкова – един беден човек, едно бездомно куче, един краен софийски квартал…

Може би сте прави. Може би е далеч по – интересно какъв цвят е носила българската дипломатка или пък къде се е изсекнал Доналд Тръмп.

А може би е най-интересно кого точно ще нахраним (не с палачинки, а с чиста омраза) днес в социалните мрежи и колко пъти ще посочим с пръст, за да въдворим високият морал, който само ние притежаваме.

Само че на мен всичко това вече не ми е интересно.

За мен интересен и важен е човекът със светлоотразителната жилетка.

За мен единственият, за когото има смисъл да пишем и говорим е именно той.

Защото ако един беден човек е в състояние да раздели закуската си с улично куче, то това означава, че все още има някаква надежда.

Макар и малка, макар и едва забележима.

Макар и караща евтино колело в „Младост-4“.

Пиша този коментар, защото ние сме се превърнали в стерилни и зли бюргери.

Чиито идеи се насочват в разни посоки от разни десктоп герои.

И ако искаме да направим поне нещо смислено, трябва спешно да форматираме харддисковете си и да започнем наново.

И може би първото, което трябва да се попитаме е – все още ли сме хора?

Все още ли бихме могли да разделим онова, което имаме с другите?

И ако успеем да си отговорим на този въпрос, това ще означава, че има смисъл да вървим напред.

А аз знам едно – аз имам сили да се боря.

Заради човека със светлоотразителната жилетка.

Останалото не си струва…

Венци Мицов написа този коментар в профила си във фейсбук

Източник: СВОБОДНО СЛОВО