20 АПРИЛ Е! ВРЕМЕ НА ВЕЛИЧИЕ И ГОРДОСТ!

Поспрете. Прочетете тези редове от дядо Вазов, от “Епопея на забравените” отдолу. Те са писани за априлци. За героите, платили цената да бъдем народ. Платили с кръвта, телата, и саможертвата си входния билет за възраждането на тази България, която ни завещаха само 2 години по-късно.

Иван Вазов е писал “Епопеята” не в годината на Априлското въстание, и не в близките 1-2 години, когато споменът е бил жив, туптящ. Писал ги е 5-6 години по-късно, по времето на новата вече следосвобожденска България. Във време за размисъл, и равносметка. Споменът е бил все още жив, а резултатът от борбата е бил вече пред очите му.

Не случайно е назована “Епопея на забравените”. Тогава, само 5-7 години след тези събития, народът в следосвобожденска България е щъкал оживено, занимавал се е с предприемачество, строил, работил, трупал богатства, оцелявал. Животът е продължавал, направо е кипял. И тези, които са платили с живота и саможертвата си този техен живот, в тази следосвобожденска България, са били вече в забрава!

Затова Дядо Вазов хваща перото. Затова го пише. Защото народ, който забрави цената на Освобождението, забрави своите герои, се връща в тъмните и мрачни времена на своето не-битие. Не заслужава да живее добре, не заслужава да има държава. Не заслужава да го има изобщо.

Сега тази Епопея вече не е просто на забравените, а направо на забранените. И даже не само на забранените, а на изтритите от системата за образование, от кръгозора на младите българи по училищата. По същата причина: Народ, който помни своите герои, почита ги, остава народ, и се бори, и преборва за правото да бъде народ. Оцелява, побеждава, расте, и крепне.
Народ, който трябва да бъде унищожен, претопен, изяден, и смелен, трябва да престане да бъде народ именно чрез забравата на каквито и да е герои, платили цената на 500 годишната сметка за правото да бъде народ.

Георги Бенковски, Кочо Честеменски в Перущица, Братя Жекови, Тодор Каблешков, Отец Паисий, Братя Миладинови, Г.С.Раковски, Стефан Караджа, Панайот Волов, Васил Левски…

Припомнете си тези имена. Запомнете ги. Споделете ги. Покажете ги, разкажете на децата си. Нека знаят. Без това те няма да станат нито българи, нито хора, разберете го.

Прочетете поне тези няколко стихотворения за тази поема, които съм споделил отдолу. Написани на език български, освободен от днешните замърсявания с мръсната пяна на витиевати чуждици. Език жив, трептящ, звънящ, изпъстрен с ярки и силни, родни български думи, забравени даже от поколението на 30-40 годишните.

Прочетете го. И ако душата ви трепне, и ако сълза се покаже, живи сте още, народа го има.