Ако преди година някой ми беше казал, че ще бързам всяка събота да се прибера на село, за да заровя маникюр в пръстта, щях да го тресна с нещо тежко по главата, да се изхиля и да го обявя за побъркан.
Аз? Дето не знам къде е бутона на мотиката и къде зимува правата лопата! Нивгаш!
Обаче, оная гавраджийка, съдбата, е нестандартна гадина.

Никога не казвай никога!

Пукна пролет и дълбоко заровения ми стар селски корен се събуди и пусна издънки. А миризмата на влажна пръст и трева ме опияни като старо вино. 


Влюбих се. Лудо и безпаметно. В земята, в дърветата, в лозите, в цветята, в тревата, даже в досадния троскот. Винаги съм ги обичала. Радвах се на всяко стръкче у дома, но само като зрител. Това беше свещения свят първо на баба, после на мама. Стопанките на къщата редяха своята градинка и не позволяваха вмешателство в храма на цветята им.


Беше градинката на баба. Пълна с рози, божури, далии, иглики, хризантеми и здравец. С баба си отидоха далиите. След това беше градинката за цветя на мама – нейната стихия бяха нарцисите, лалетата, маргаритите и камбанките. С мама си отидоха лалетата.

И оставиха на мен, градското чедо, да се оправя с джунглата от троскот и гулия, завладели тази наглед шепа земя само за едно лято.
Сега е моята градинка. Напъпила и зелена. Чакаща да сложа своя отпечатък и същевременно да запазя останалото бабино и мамино цветно наследство.


Започнах. 


Стъпка по стъпка, стрък по стрък, бавно и без да бързам започвам да нареждам моят цветен пъзел, с надеждата един ден, след мен, своя пъзел да реди и дъщеря ми.

Фейсбук

Мариана Георгиева
Facebook коментар
(Visited 1 times, 3 visits today)
loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *