Да си отидеш без поп и панихида или какво се случва в Северозапада

Тази зима в с. Боровица недалеч от Белоградчик, 75-годишен самотник от селото умрял от студ в порутената си къща. Намерили го след два-три дни, всъщност никой не знае колко точно е преседял – поради студа тялото му било консервирано като в хладилна камера в моргата.
Роднините му не разбрали за смъртта му, вероятно запилели се по чужбина, нямало на кого да се обадят. Погребали го в селското гробище, само гробарите и двама-трима от селото го почели на погребение.

Неотдавна в медиите се прокрадна новина за чудноват ритуал, извършван от жители в Ломския край. Според ломски свещеник, някои възрастни жители в северозападния регион си поръчват панихида на живо.
„Притиснати от самота, бедност и купища неволи, възрастните хора в селата край Лом си правят приживе панихиди“, казва отец Георги от Лом. ”Старците се толкова смачкани и отчаяни от живота… Мнозина се боят, че ще си отидат в забрава, без близки, които да ги изпратят достойно!”, допълва отчето (виж тук).
Появиха се и коментари, че това не е новост, а стар влашки обичай – „Помана за жив“, отдавна описан от етнографите. Някои успокояваха, че не бива да се правят гръмки изводи за мизерията, това са инсинуации.

Любомир Йорданов, който живее в района на Лом и Монтана от години, обяснява, че той е наясно колко е стар ритуала, но не вижда противоречие. Традицията сега попада в контекста на новите проблеми сред жителите в района. И по-точно – в контекста на бедността. Това е влашки ритуал, първите писмени свидетелства за който датират от около 19 век, потвърждава Любомир, но според него обичаят днес е изпълнен с ново съдържание.
Любомир обяснява, че влашко културно наследство има в районите около Видин, равнината Златия и около Козлодуй.

Къща в с. Боровица. Снимка: Веселина Димитрова

„Понякога мъж и жена заедно са го извършвали. Тази традиция е запазена и днес. Но в последните години тя е претърпяла трансформация. Ако преди е ставало дума за традиция и хората са демонстрирали успех, благосъстояние и се е търсил достоен „проход“ на достойно място в отвъдния свят, сега по-скоро хората го правят поради бедност и страх от смърт в самота и забрава…“.

Извън етнографските спорове, какво се случва със Северозапада?
Предвид положението в региона няма съмнение, че старците, покорно готвещи се за смъртта, се страхуват, че ще умрат самотни и няма кой да се погрижи за тях. Северозападът действително умира.

Мазният влак остана празен
Години наред Евростат нарежда Северозападния регион като най-беден в Европа. Впрочем „повечето други региони на България“ също се нареждат сред най-бедните, както се посочва и в изследвания, като например новия брой от 2017 г. на международното списание „Регионални изследвания“ . В тази картография на бедността селата и градовете споделят едни и същи характеристики – намаляваща популация, ниска раждаемост, безработица.

Боровци, изоставената гара. Снимка: Веселина Димитрова

Регионът запада от години при липса на действащи политики. През 2014 г. Северозападна България остава без целеви инвестиции от еврофондовете. Построяването на скоростен път Видин–София отпада от еврофинансирането, отбелязват в медиите тогава. Каквото и да се предвижда сега, то вече е закъсняло и не може да спре процесите там.

Някога са наричали влака Видин – София „Мазният влак”. Години наред с с него към София са пътували роднини, натоварени със свинско, колбаси, пилета, вино и ракия. Препълнени влакове, особено по празниците. Сега влаковете са празни, гарите на повечето села са закрити, някъде са останали само спирки, на които се качват по 1-2 души.
Действието на един от документалните филми за Северозападна България на Иван Кулеков се развива във влак. Две възрастни жени разговарят помежду си в купе, като едната казва, че е от село Комощица. „О, там е ужасно!“, възкликва другата. И това е. Една автодефиниция на тези райони.
„Път немаме, рейс немаме“, продължава да разказва жената от селото.

В тв репортаж жена от Ломския край споделя недоволството си и страха от лекаря, който се грижи за селото им. Той проявявал престъпна немарливост, не се грижи добросъвестно за болните, влошава състоянието им. Вярно или не, самата мисъл, че тези хора често няма към кого да се обърнат, хвърля хората там в безпокойство и страх.

Вече е клише, че Северозападът е най-бедният регион в Европа. Дотолкова клише, че изгубваме чувствителността си за действителността. А нея може да я усети само човек, който живее в този край. Който остарява там и знае, че там ще посрещне края си, може би сам.
Дали обезлюдяването на определени райони е белег на епохата? Демографските процеси в модерния свят ли са причина? Защо обаче някои области на България са на дъното на цялата класация от селски региони в Европа?

Между статистиката и хората
Съществуват различни критерии за обозначаване на районите като бедни. Част от тях са икономически индикатори, транспортни връзки, електропреносна мрежа, телефонна, мобилна и интернет мрежа, достъп до медии, брой на телевизори в домакинствата и други.

Четири баби на малка уличка в с. Слатина. Рядко срещана гледка при обиколката по селата. Снимка: Веселина Димитрова

Интересен икономически критерий е свързан с това дали единственият бизнес в конкретно селище или регион е в сферата на хранителната индустрия или на търговията. Всъщност, всеки индикатор има значение. И индивидуалното усещане на отделния жител на региона. Ако тези хора се чувстват изоставени – от държавата, от близките си, от всички, значи е време да се помисли какво освен статистиките може да се направи. И освен панихида.
Много от обезлюдените села у нас са именно в Северозападния регион. Според Закона за административно-териториалното устройство на България впрочем, за да се води едно място като населено, то трябва да има поне един постоянен жител и собствено землище.
Освен в селата, и в областните градове като Враца и Монтана населението лавинообразно намалява. Да не сравняваме с далечното минало, цифрите сега са обезпокоителни – през 2015 г. във Врачанско живеят 172 064 души, темповете на обезлюдяване са такива, че през 2020 г. броят им ще бъде с 15 000 по-малко, тоест намаление от около 9% за 5 години. А досега населението е намаляло повече от два пъти за последните 20 години.
Демографските прогнози за след 25 години по-мрачни. Разбира се, прогнозите са несигурни. Винаги може да е по-зле.

Да умреш по Солженицин
В началото на 2017 г. отправих писмено запитване до здарвното министерство за застаряващите лекари в селски райони в България, за дефицити на професионални кадри и ресурси на тези места. Разговарях с много любезна представителка на здравното министерство, представителката на връзки с обществеността. Любезно и чистосърдечно (тя казваше истината), че общините са независими в управлението на голяма част от болниците и че министерството може да има механизми, но основната отговорност е тяхна и те разпределят бюджетите си, както намерят за добре. Тази децентрализация може да опише голяма част от процесите, които се случват у нас. Направена е реформа, но не е завършена. Някой отговаря за нещо, същевременно има децентрализация и реалната административна отговорност е другаде. Или пък съществуват лостове за контрол, но не са достатъчно ефикасни. Покрай тези разместени везни на отговорността в държавата инфраструктурата в тези райони постепенно потъва в блатото на разпада.
И какво става със старите хора на Северозапада? Те са „идеални“, действащи лица за епилог на статия. Или за един демографски епилог. Историята на възрастните хора от Северозапада напомня старците от „Раково отделение“ на Солженицин (който успява да се излекува от страшното заболяване в една такава болница през 1954 г.).
„И ето сега, докато се разхождаше из болничната стая, той си спомни как умираха старците в родния му край, на Кама – все едно дали бяха руснаци, татари или пък удмурти. Не се дърпаха, не роптаеха, не се и биеха по гърдите, че няма да умрат – всички те чакаха смъртта покорно. Не само, че не отлагаха деня за разплата, ами дори отрано се подготвяха малко по малко, решаваха за кого ще е кобилата, за кого жребчето, за кого палтото, за кого ботушите. И напускаха света с облекчение, като че просто се пренасяха в друга къща“.

Източник:e-vestnik.bg