ЕНЬОВДЕН СЛЪНЧЕВОТО СЕДЕНЕ

Из “Стопанката на Господ”

“…– Какво е утре? – попита я Райна.
– Яньовден.
– Че той нали е на 24-ти? Има три-четири дни още.
– Като казвам утре – значи е утре, ти ли знаеш или аз?!
– Защо ми се караш, всички знаят, че билките се берат тогава, на 24-ти, на Еньовден!
Баба Магда пак приседна на миндера и се умълча. Райна си изяде баницата.
– На нашта земя има едни дни, дето имат по три ката – занарежда Магда. – Когато църквата рече, че е най-близо до бога, най-отгоре тури нейните си празници – на третия кат – най да са на светло. Но народът си помни неговото. И под църковните празници останаха да клокочат народните – на втория кат. Църквата, понеже е умна, реши да се не кара с народа, че ще остане без стадо. И си тури празниците наедно с народните, да няма гюрюлтия. Но има и един кат, най-отдолу – най якият, първият – при корена. Там са старите тайни. Тях малко хора ги знаят и ги пазят – затуй са и тайнства. Те са ядката на всичко.
– Тогава утре какъв празник е?
– Утре, на 21-ви е Слънчевото седене. Най-дълго ще се заседи слънцето и най-много огън ще даде. Затуй старото българско тайнство се прави тогаз.
– А на 24-ти какво е?
– На 24-ти църквата празнува рождество на Йоан Кръстител. Хитра е тя. Така го е удурдисала рождеството, че хем да мръдне малко празникът, да не е баш кога си требе, хем да позволи на хората да си му викат и Яньовден. Но ние си го правим нощес, преди Седенето. Винаги е било тъй!
– Как, през нощта ли?
– През нощта. Затуй ти викам, да си събираш акъла, да ходиш да се окъпеш, да спреш да мязаш на вампир. И те искам тука, като падне слънцето – умита и наредена…”

ЯНЬОВДЕН
Из”Стопанката на Господ”

“… Като падна слънцето, започнаха да прииждат хора Събраха се накрая на селото. Рада ги посрещаше. Магда дойде след малко и ги поведе. Вървяха дълго, пътят се изкачваше, мина покрай две кошари и влезе в боровете. Изви се между тях – и изведнъж се ширна поляната. Огромна, като летище. Нависокото, залезът още не беше сторил място на нощта, и тъмни пламъци багреха небето. Магда събра хората. Каза им, че надолу, оттатък боровете има извор и ще носят вода оттам. От другия край се подаде мъжка фигура, приближи се, застана зад бабите и си сви цигара. Рада го изгледа и се премести. Магда разгъна едно одеяло и рече всички да си оставят фенерите и телефоните там. Хората се посбутаха и започнаха да вадят от джобове и раници. Една жена се обади.
– Съвсем без светлина ли ще останем?
– Огънят свети достатъчно.
– А като ходим в гората? Аз си нося свещ. Нали е бдение, свещ може, нали?
– Бдение е, не литийно шествие – рече Магда. – Ясно съм казала, никаква светлина и никакви приказки. Сега е време, който иска да си ходи. – Никой не тръгна. – Хубаво! Вангел отива да запали огън на извора, вие отивате за дърва. Мъжете си сбират дървата за техния огън, жените за техния. Никой да не се меси в огъня на другите, айде!
Хората плъзнаха през поляната, към боровете. Райна тръгна с жените. Магда обиколи поляната, после пак – и пак. Нашироко обикалаше и стесняваше кръговете. После посочи две места. Рада отиде и сложи по една бяла кърпа – за всеки огън по една. Хората започнаха да прииждат с дървата. Редяха ги отстрани – около кърпите. След малко се дигнаха две купчини. Магда извика най-стария и му каза нещо. А тя отиде до женския огън. Така бяха редени, че да не се виждат един друг. Магда събра жените в кръг. Коленичи до купчината, зарови две ръце в пръстта и затвори очи. Жените утихнаха. След малко драсна клечка и огънят лумна като див. Магда стана и поведе жените в средата на поляната. Мъжете дойдоха и те, старият ги водеше.
Кръгът стана голям. Откъм извора се появи Рада с пълно менче. Сложи го в средата на кръга – зави водата с една кърпа – и се нареди между хората. Магда накара всички да коленичат. Хората започнаха да придърпват чували, постелки. „Не! На пръстта!” : рече Магда. Направиха го. „Ха сега, опрете ръце у земята! Сега слушайте!” Райна усещаше миризмата на пръст и трева. Вдиша дълбоко и душата ù въздъхна заедно с нея. В лявото ù ухо тихо пропищя гайда. Нейната, дето я чуваше сутрин, и все не можеше да я види. Като че от земята извираше и я стягаше през гърдите. Магда изправи хората и тръгна по кръга. В този миг, сякаш някой опъна жица. Времето пресече поляната и се нареди до Рада. По жицата тръгна ток. А Магда заставаше пред всеки и му надзърташе в очите. На хората душите им затрептяха и звъннаха. И магията тихо сработи…

…Времето изля и последната светлинка от небето. Когато вдигна очи, Райна видя огромните звезди на Балкана. Сякаш слънцето си беше наметнало стария плащ, прокъсан от векове носене – и през дупките му прозираше слънчевият огън.
Магда Богданова си свърши първата работа, и мъжете и жените се разделиха. Работата беше от онези – дето бяха за помнене – не за писане. Рада ù даде знак, Райна се дръпна в тъмното и легна в тревата. На женския огън започна наричане. Всяка жена си викаше силата. А баба Магда я питаше за какво ù е тази сила. И искаше ясен отговор. Не мирясваше, докато не го получи. Продължи дълго. Менчето се въртеше по кръга и не спираше. После Магда стана, заръча на жените да мълчат, и тръгна към мъжкия огън. Времето това и чакаше. Седна между жените, извади две куки и започна да плете вълнен пояс. Като изплете няколко педи, го намота около кръста на една от жените. После на следващата, и на следващата до нея. Райна вдигна поглед и ù се стори, че нещо се движи по кръга. Пълзеше ниско долу, около скутовете на жените, но без ред. Прескачаше, пак се връщаше. Когато се взря да го види – изчезна в огъня. Тя пак затвори очи и се заслуша. Времето се ухили и седна до Райна. Затрака с куките. А Райна чу как сърцето ù прехлопа. Две кратки вдишвания, едно дълго издишане. Две налице, едно наопаки, Времето плетеше и преплиташе…
После Магда пак се появи и изведнъж дигна жените. Поведе едно хоро – женско. Жените се накичиха една за друга и Магда заситни през поляната. Следваха я. На някои им беше тежко, други преплетоха крака, а бабата ситнеше към боровете и теглеше хорото в тъмното. После изведнъж жените сякаш литнаха, само дъхът им засвистя по поляната. Магда ги водеше на кръгове, отваряше кръга, затваряше го и дъхът ù просвистяваше през зъби. Тръгнаха към мъжкия огън, закръжиха зад мъжки гърбове и мъжете се надигнаха. После Времето изчатка с куките, а откъм гората се обади улулица. А баба Магда свърши още една работа, дето не е за писане.
Когато двата кръга се преплетоха, седнаха на огъня да си поемат дъх и да си съберат главите и душите. Вангел изплува от тъмното и приседна. Магда рече, че почва мълчането. Каза, че един по един ще ходят на извора и ще остават по малко там. Цяла нощ – до изгрев, да не спират.
– На извора сами ли ще стоим, няма ли някой да ни чака? Все пак тъмно е, ако изскочи нещо…
– Има една дума: „природа” ù се вика – отвърна кротко Магда. – Знаеш ли що е?
– Е, такова като тука, гора, планина, дървета…
– Не, ядката е в думата, чуй я добре, тя сама ще ти рече какво е. Тая точно дума значи „при родата”. И тая нощ, затуй сте дошли, да се върнете дòма, при родата, там отдето сте тръгнали. Гората има друг живот, няма да го пресичаме, няма да пречим на никой. Ако счупите хатъра на гората, не мож извикате силата. И да изскочи нещо, то си е дòма, ти си му дошла в къщата. Затуй, кротко и тихо му се отмести от пътя – или постой да отмине. И се ослушвай. Да чуеш същината. Ако гората те познае – и родата те е познала.
– Малко ме е страх… самичка… – призна си жената.
– Хубаво, че те е страх. Инак няма смисъл, няма нищо за прескачане. Как ще си вземеш силата, ако не прескочиш страха?
– Може ли с мъжа ми заедно да ходим дотам?
– Не. Всеки сам ще си извърви пътя. Всеки си е страж сам на себе си и сам ще си води битката. Тука вече женско и мъжко няма. Има душа, а душата има даян. Кой колкото му е даянът, толкоз ще му е накрая празника. Друго има ли? – Нямаше. – Ще стоим на мъжкия огън. Женският да не опустява. Една жена винаги да има там, да го варди. Ако се търкулне думица тая нощ, продумалият взима менчето и сменя водата на извора. Водата требе да е чиста, мълчана докрай.
Огънят се надигна и опари лицата, кръгът се люшна назад. В тоз миг баба Магда дигна ръка. Цяло ято очи накаца по тая ръка. Бабата стана, махна кърпата от менчето и ливна леко в огъня. Див съсък се разнесе по поляната и преряза всяка реч. Огънят изпи водата и мълчането отпочна. Магда остави внимателно менчето и вече не го покри, върна се на мястото си. Поогледа кръга изпод вежди и се поотмести малко встрани. На празното място приседна Времето и извади куките.
След малко първият тръгна към извора. Една жена се надигна и отиде към женския огън. И се почна. Едни ставаха, други присядаха. Магда и Времето тихо преплитаха и всичко имаше ред. Сякаш беше мравуняк. Всеки си знаеше мястото и си вършеше неговото. Народът се успокои, събра се някак в себе си…

…Небето просветля тънко. Никой не видя. Но всички чуха. Изведнъж птиците полудяха. Кукувиците поведоха утрото и го понесоха над поляната. Много от хората за първи път чуха как се събужда родата им. Гласовете им напираха да кажат нещо на другите, да рекат колко е хубаво. Ала Магда ги държеше здраво и вардеше думите да не излизат. Райна дишаше с пълни гърди и не откъсваше поглед от розовата пъпка на хоризонта. Растеше тя и почервеняваше. Магда се изправи и всички – подире ù. Дигна старата поглед към изгрева и спря да мига. Времето остави куките и се изправи и то. Сърцата предяха Яньовден – две къси вдишвания, едно дълго, едно дълго издишване – две налице, едно – наопаки, едно – за силата…

Магда вдигна ръце, а в ръцете ù разцъфтя Слънцето.

Вангел запя:
Пуста младост, мале.
Пуста младост.
Пуста младост, милай мале.
Не се стига.

Рада подхвана:
Старост дебне, мале.
Старост дебне.
Старост дебне, милай мале.
Като сенкя.

Дай ми сила, мале.
Дай ми сила.
Мойта сила, милай мале.
Пак да найдам!

Магда отиде до едно дърво и донесе голям житен сноп. Докато Рада и Вангел пееха, Магда редеше житни класове в краката на хората. После подеха и те.
Плачеха и пееха така, че кукувиците замлъкнаха.
Магда вдигна менчето, отпи, и го ливна в Огъня.
Съсъкът огласи поляната, а бабата стори една трета работа, дето не е за писане.
Когато Вангел и Рада се изпяха, Магда застана пред хората, погледа ги малко и им стори нисък поклон.
Гласът ù проехтя:
– В името на Бога,
душата ми
и земята Българска,
благодаря ви, че бяхте!”

Старият обред за Еньовден е най-силния през годината и обикновено се прави с водач. Но има хора, които успяват сами да чуят и видят и нямат нужда да бъдат водени. Пиша това за тях и за всички, които са били с мен в такава нощ и знаят и могат!:

Тази нощ, срещу 21-ви (слънцестоене) човек може да извърши сам обреда си и да си викне Силата! Единственото, което е важно да се знае е, че такъв обред следва да бъде ИЗПИТАНИЕ!
Този, който реши да го прави, да си намери своето място ПРИ РОДАТА. Диво място, непознато и девствено!
Да стигне до там в тишина и тъмнина, за да не смущава тези, в чиито дом влиза и да стане един от тях.
Като стигне до мястото да си запали малък огън и да си нарече (на глас!!!) Силата. Каква сила иска и за какво му е. После да изкара в бдение и мълчание нощта. Добре е да се движи и от време на време да притихва и да слуша…
Сутринта да срещне изгрева и да вземе това, което е заслужил!

Нека всеки събрал кураж да направи сам своя Еньовден, да чуе песента на Корена си и по изгрев да си вземе Силата!
И НЕКА РЕЧЕНОТО МУ ДА БЪДЕ СТОРЕНО!

Снимка botanic.cc

Източник narichane.com