Една история от Англия – част 1

0
462

Здравейте, ще споделя тази история, за да докажа, че нас българите ни чака само “добро” извън родината.
Не си мислете, че щом някои е заминал извън бг си е оправил живота – напротив, той ще започне нов живот пълен с ограничения, стрес, предателства, разочарования, и най вече носталгия към родината.

Аз не харесвам България, най вече манталитета, гледам да съм с хора на моето ниво, но няма как де не забележа какво се случва с народа, а именно болен народ във всяко отношение и озлобен. Тънещите в мизерия преобладават, да не говорим за децата им, които от малки трупат комплекси и ги ескалират на връстниците си, но затова са виновни ограничените им родители.
В Англия децата са много невъзпитани, особенo децата на черните. Закона там ги пази. Англичаните се мислят за висша раса, но нещо са се объркали. Сега за историята – попаднах чрез бг фирма на летище Манчестър с още 2 момчета, с които се запознахме още на летище софия. Едното момче се оказа комплексирано селянче, но с много добър англииски, а другите двама бяхме от софия, но с минимален англииски. ОТ летището в мънчастър ни взе някаква филипинка, която се оказа жена на англичанина, които ни урежда работата, а той е връзката с българската агенция, на която платихме па 350 паунда за работата. Още в колата филипинката ни пита дали искаме брак с филипинка, за което ще ни дадат по 1000 паунда. Очите не светнаха, но само селянчето прояви интерес, въпреки че беше женен и с малко бебе. Знаех, че ни искат заради европеиския съюз – Отказахме.

Пристигнахме в къщата на англичанина- работодател, и там филипинска прислужница ни поднесе англииски чай. Оказа се, че трябва да доплатиме за намирането на работа по 150 паунда на човек. Нямахме избор и му платихме, след което ни закараха да клон на банка Барклейс, където ни извадиха карти. Оказа се че завода, в който ще работиме е в някаква провинция Пенрит, на около 3 часа път с влака от Манчестър. Закараха ни до гарата , купиха ни билетите и си казахме довиждане с англичанина. Качихме се и потеглихме. Направи ми впечатление природата им, всички полянки бяха гладки като райгас, а нивите бяха правилно очертани и раграничени. Пристигнахме на гара Пенрит, от където не взе младо момче на име Пол, беше дружелюбен и ни разпитваше с общи въпроси, не че нещо разбирах поне аз. Селянчето си намери приказка с него, защото знаеше англииски.

Беше средата на лятото и много топло там. В далечината в покрайнините на града се отличи сравнително голяма фабрика с няколко дълги комина, само след месец се наложи да изчистя единия от тях с противагаз на лицето и дълъг и тежък метален маркуч, които трябваше да го пъхам там където филтрите на комина са запушени. Тъй като прозорците на колата бяха свалени, усетихме странна миризма подобна на мърша. Да, това беше от завода, в който ще работиме.
Оказа се фабрика за обработка на месо 3 – та категория от болни или умряли крави и телета , което химиците там го превръщат в храна за кучета и котки примесена с протеини.

Паркира на паркинга пред фабриката и ни вкара в офис където много чаровна полякиня ни даде документи – договорите да ги разпишеме. Оказа се че ще взимаме по 5. 56 чисти на час и по 12 часов работен ден с половин час обедна почивка. Качихме се в колата, за да ни закарат до каравана, която беше на 10 мин с кола от фабриката, забита усамотена на някаква поляна навътре в гората и която се оказа жилището ни. На момента ми се прииска да си тръгна, но без пари накъде? Бяхме излъгани от българската агенция, условията, които те ни дадоха бяха коренно различни.

Караваната беше голяма, с холче , спалня и една малка стая с две легълца. Пол каза, че след два дни ще сме на работа от 6 сутрин до 6 вечер, всеки ден без неделя. Каза, че първия ден ще ни вземе с колата за работа, но след това да се оправяме сами. Градчето се оказа на 1 час път пеша от караваната. Само по пътя около 1 час и сте там , ни успокои Пол, който се оказа, че ще ни е пряк началник. Тръгнахме същата вечер към градчето за храна. Красиво, китно и подредено градче, на което нищо не липсваше. Имаше Лидъл за бедняците и естествено влязохме в него, англичаните ги е срам да влизат в лидъл. Напазарувахме скромно и обратно пеш кам караваната. Другия ден чистихме и си лафихме, неосъзнали какво ни чака във фабриката.

Ако има интерес ще довърша историята в няколко части, защото е доста дълго за разказване./ spodeli.net

Изпратете ни вашата история в чужбина

Пишете на електронната ни поща: chujdozemec@yahoo.com

Facebook коментар

Чуждоземец е изцяло независима медия. Ако сме ви харесали можете да ни подкрепите тук:
Благодарим Ви! 90 90 90 LOGO KUBRAT CHERNA1 >

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР